Президентът Стоянов никога не е спирал Закон за лустрацията.

Напротив: с негов указ № 388 от 4 ноември 1998 г. Законът за администрацията, в който се съдържат и лустрационните текстове, е публикуван в Държавен вестник, бр. 130 от 5 ноември 1998 г.

Лустрационните текстове в този закон никога не влизат в сила, тъй като ги отменя Конституционният съд със свое Решение № 2/21.01.1999 г., публикувано в Държавен вестник, бр. 8 от 1999 г.

Друг Закон за лустрация никога не е бил приеман или дори обсъждан от Българския парламент.

Твърдението на Иван Костов, че „досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от Президента Петър Стоянов“ е лъжа.

На фона на неудачните текстове за лустрация Президентът Стоянов обаче за пръв път обръща внимание на начина, по който се прави приватизацията в България.

Тук изобщо не се поставя въпросът за необходимостта от приватизация, нито за хората, които почтено създадоха и управляват своя бизнес в България. В предизборната програма на Петър Стоянов и на СДС приватизацията фигурира като категорично обещание. Именно благодарение на приватизацията икономиката на България бе оздравена и страната пое по пътя на свободната пазарна икономика. Президентът критикува не самата приватизация, а начина по който тя се прави.

Интервю на Петър Стоянов взето
от Мартин Иванов през 2010 г.
за книгата му „Гласовете на прехода. Десните“
(изд. „Изток-Запад“, 2013 г.):

Законът за лустрацията беше съвършено измиване на ръцете…
Дълбокото ми убеждение е, че текстът на закона беше направен така, че да не действа. По тази причина бе отменен и от Конституционния съд, като не забравяме, че мнозинството в Конституционния съд бяха хора, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени комунисти и врагове на СДС. Всъщност и Законът за досиетата, и текстът за лустрацията бяха част от антикомунистическата фасада, зад която трябваше да се разиграе най-важният акт от новата история на България изобщо – приватизацията. Иначе и двата закона нямаха за цел да произведат каквото и да било действие.
Тогава всъщност настъпи моят разрив с ръководството на СДС – защото поисках среща с парламентарната група на партията. Основната ми теза беше: не Законът за лустрацията в този вид ще промени България. Той е обида за всички истински антикомунисти. Приватизацията е това, което ще промени посоката на страната. Вие правите приватизация, при която давате икономическите активи на висшата номенклатура на БКП и ДС, а ми говорите за лустрация.

[…] Когато спечелихме властта след парламентарните избори през април 1997 г., можехме да потърсим възмездие за грабежа от началото на прехода и в голяма степен да го коригираме чрез приватизацията, като позволим да бъде създадена средна класа, която да се противопостави на създаващата се пред очите ни посткомунистическа олигархия. Огромно имущество за милиарди предстоеше да премине от държавни в частни ръце. От това зависеше накъде ще тръгне България оттук нататък. Надеждите на нашите избиратели бяха свързани с лидера на СДС Иван Костов – финансов министър в две предишни правителства и политик с изявена антикомунистическа риторика.
Направихме обаче приватизацията така, както би я направил Луканов, ако беше жив. Само че ако я беше направил Луканов, народът щеше да излезе отново на улицата. Но този път хората бяха съвършено объркани, защото приватизацията я правеха тези, които ходеха със сини ленти на главата и викаха „долу БКП“. На практика приватизацията укрепи икономическите, политическите и медийните позиции на бившата номенклатура и на сценаристите на прехода. След приватизацията ние съвсем естествено загубихме изборите, защото бяхме загубили икономическата битка – дадохме икономическите активи в ръцете на нашите политически противници. След това загубихме и политическата битка – най-напред парламентарните избори през 2001 г., след туй последва и ударът върху СДС със създаването на ДСБ. Длъжен съм да кажа всичко това, за да не загубим и третата, последната битка – битката за историята.[…]

Интервю на Благовест Сендов ,
безпартиен, народен представител от БСП и
председател на 37-то Народно събрание
пред в-к „Преса“ от 6 април 2013 г.

„Още в началото на демокрацията бившите социалисти имаха идеята да създадат опозиция, която да е под тяхно командване, т.е. на повикване… Луканов смяташе, че ще направи опозиция, която ще го слуша, и ще я управлява. Един път ние, един път вие. Ние ще имаме олигарси и вие ще имате олигарси. И ние ще крадем, и вие ще крадете. И така ще си вървим нататък.“

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 116-140

[…] Президентът е един от първите в държавата, който си дава ясна сметка за дълбоките процеси, които текат под повърхността. На повърхността всичко беше ясно и даже празнично: в България се въвеждаха правилата на свободната пазарна икономика, което всички десни избиратели искаха, чрез приватизацията лошо управляваната държавна собственост трябваше да премине в ръцете на нови и далеч по-отговорни частни стопани. Големият въпрос, който тогава никой не зададе обаче, бе в чий интерес се прави това. Впрочем задаването на такъв въпрос към онзи момент би било неприлично – та нали в България току що бе свалено омразното правителство на БСП и страната се управляваше от спечелилите не само парламентарно мнозинство, но и народната любов Съюз на демократичните сили начело с Иван Костов.

Към онзи момент обаче президентът е сериозно обезпокоен от начина, по който се прави приватизацията. Един от първите, с които споделя своите тревоги, е председателят на ДСК Спас Димитров, председател на СДС Благоевград и депутат от листата на СДС във Великото и 36-то Народно събрание. Разговорът със Спас ще да е бил наистина важен за държавния ни глава, защото той го е цитирал много пъти, включително и публично. Затова потърсих господин Димитров – за да ми разкаже от първа ръка какво точно са си говорили:

„Президентът ми се обади в началото на есента на 1998 г. Приватизацията у нас тъкмо набираше сила и той ме попита мога ли да му дам информация и мнение за това кои са най-сериозните участници в приватизацията, на кои среди принадлежат и как се осигурява финансирането им. Направих го без колебание, защото с Петър Стоянов сме състуденти от една група от Софийския университет и мога да кажа – приятели, които си имат пълно доверие. Винаги съм уважавал институциите и съм изпитвал голям респект към президента Стоянов и към министър-председателя Иван Костов. Политическото ми верую винаги е било утвърждаване на институциите в страната. Затова си позволих да му кажа неща, които вероятно не бих споделил с друг. На този етап друг трудно би ме разбрал, а и щях да предизвикам крайно негативна реакция от страна на нашите.

Добре виждах накъде вървят нещата и срещата ми с президента беше като облекчение за мен. Казах му, че основните играчи в приватизацията според мен са свързани с високите етажи на предишния режим и със специалните служби и че трансформацията им от комунисти в капиталисти върви много успешно. На въпроса му какво искам да кажа, аз му обясних, че пряко или чрез подставени лица те участват в приватизацията на най-стратегическите, най-перспективните и най-апетитните сектори на икономиката. На всичко отгоре участваха със заеми, за които ходатайстваха хора от висшия ешелон на СДС. Президентът беше видимо смутен и по-късно през годините ми е казвал, че този разговор му е отворил очите в най-голяма степен за това, което се случваше около нас. Добре съзнавах, че той не може пряко да повлияе върху тези процеси, но той беше единственият човек, с когото можех спокойно и откровено да споделя тази неща.“

Много близки до тези мисли сподели и Цоньо Ботев – учредител и председател на СДС Габрово, народен представител в 37-то и 38-то Народно събрание от СДС, председател на Държавната агенция по стандартизация в кабинета на Иван Костов.

[…] Тъкмо завършвах книгата си, когато Цоньо Ботев помести на цяла страница във възобновения вестник „Демокрация“ (28 март 2013 г.) своето „покаяние“, с което се извинява на старите седесари за допуснатите грешки:

„Извиняваме се, че при необходимата приватизация на практически фалиралите 70% от българските предприятия, всички те преминаха в ръцете главно на представители на бившата комунистическа партия. Извиняваме се, че дълго време не успяхме да се разграничим от водената срещу интересите на СДС и България политика на Иван Костов. Извиняваме се, че същото правителство не отвори веднага досиетата на агентите и сътрудниците на Държавна сигурност и РУМНО и не проведе лустрация.“

[…] И така, драги читатели, въпросът за така наречената лустрация по онова време очевидно не е бил най-важният за Иван Костов. Много повече го е интересувал въпросът за приватизацията. На широката публика обаче ловко бе поднесена тезата, че нашият президент „спира“ лустрацията и това се повтаря и до ден днешен от кръга около Костов като източник на всички по-сетнешни беди. Източникът на основната беда обаче, както става ясно днес, е начинът, по който лидерът на СДС направи приватизацията. „Законът за лустрацията“ всъщност е „пуснат“ от президента, както се вижда по-долу:

Закон за администрацията

Преходни и заключителни разпоредби
(1) За срок пет години от влизането в сила на този закон задължителни изисквания към лицата за заемане на ръководни длъжности в администрацията са:
1. Да не са заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политически и административния апарат на Българската комунистическа партия;
2. Да не са били сътрудници на бившата Държавна сигурност от която и да е категория, посочена в Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност;
(2) Лицата, заемащи ръководни длъжности в администрацията, в 30-дневен срок от влизането на този закон в сила са длъжни да представят пред органа на държавната власт, който ги е назначил, декларация за наличието или отсъствието на обстоятелствата по ал. 1, т. 1 и 2.
(3) Министерският съвет определя реда за проверка на декларираните обстоятелства и за освобождаване на лицата, които не отговарят на задължителните изисквания за заемане на ръководни длъжности в администрацията.

ДВ, бр. 130 от 5 ноември 1998 г

От текстовете става ясно, че в България никога не е бил приеман Закон за лустрацията. „Лустрацията“ е събрана в един-единствен параграф 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за администрацията – самият закон съдържа огромно количество текстове (99 члена), а лустрационните заемат нищожно място. Също така става ясно дори и за непосветените като мен, че тези текстове не могат да „лустрират“ никого и нищо. Те забраняват заемането на „ръководни длъжности“ в администрацията, но кои са ръководни длъжности не се казва. Не се казва също кои са „ръководните длъжности“ в „политическия и административен апарат на БКП“.

Текстът е направен сякаш тъй, че да бъде отменен от Конституционния съд, който точно това и прави – отменя го със свое решение, публикувано в „Държавен вестник“, бр. 8 от 1999 г. Тук е мястото да отбележа, макар и не много дипломатично, че по онова време Конституционният съд беше почти изцяло доминиран от хора, които в никакъв случай не бяха враждебно настроени към синята идея и синьото правителство. Точно обратното.
Съдът го отменя по чисто юридически съображения – това президентът Стоянов е предвидил. Но той иска среща с мнозинството не за да го убеждава с юридически мотиви. Той очевидно иска да използва срещата, за да обърне внимание на мнозинството, че непълноценният Закон за отваряне на досиетата и лошият Закон за лустрацията „хвърлят само прах в очите на истинските антикомунисти“ (това е точният израз, който Стоянов е употребил по време на срещата).

Въпросът за декомунизацията на България ще се реши, според Стоянов, от приватизацията. В интервю за в-к „Демокрация“ от 4 ноември 1998 г. той казва:

„…Не мисля, че този закон ще отстрани от висшата администрация висшите ръководители на БКП, защото съм убеден, че те много отдавна стоят някъде встрани и умират от смях заради нашата неспособност, неспособността на некомунистическите сили да им поискаме сметка веднага след падането на комунистическия режим, и което е още по-важно – да предотвратим изтичането на милиардите от България, които са спечелени с труда на българския народ.“

[…] Във всеки случай Стоянов почти не пропуска случай да заяви тази своя позиция, но малцина схващат, че това е същностна разлика между него и Иван Костов оттогава – та досега. По-голямата част от журналистите и политолозите анализират само повърхността на конфликта – фактът, че Петър Стоянов „се подчинил“ на волята на мнозинството и подписал закона за лустрацията. Сякаш СДС чрез закона за лустрацията наистина щеше да „декомунизира“ за една нощ България, а президентът не се досеща или просто не иска това.

Позицията на Стоянов, разбира се, е национално отговорната, но както много пъти в своята кариера, той остава сам срещу всички – неразбран дори от своите. Това със сигурност го прави симпатичен на хората, които са готови да вникнат в българските политически процеси, но за широката публика жестовете му в повечето случаи остават неразбрани. Годините не направиха бившия ни президент по-предпазлив, нито по-„политичен“.

Очакванията на българския народ обаче бяха наистина излъгани и антикомунистическата промяна – такава, каквато я очакваха милионите българи – така и не настъпи. Петър Стоянов подписва указа (Указ № 388 от 4 ноември 1998 г. – ДВ, бр. 130 от 05.11.1998 г.) и законът влиза в сила.

Костов действително лъже, когато на 25 февруари 2004 г. твърди, че „досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Стоянов“ (вж. в-к „24 часа“, 26.02.2004 г.). Стоянов не е „спирал“ лустрацията – отменя я по-късно Конституционният съд, но Стоянов не успява в по-важното – не успява да обърне вниманието на своите, че приватизацията работи застрашително срещу СДС.