В мандата си като Президент Петър Стоянов взема няколко очевидно непопулярни решения, убеден не само, че те ще донесат дивиденти в бъдещето, но и защото имат солидна морална основа. Такова бе решението за връщането на „История славянобългарска“ на Зографския манастир в Света гора, който винаги е бил част от духовната територия на България. Ръкописът е бил откраднат от служители на Държавна сигурност, по времето на комунистическия режим и въпреки настойчивите молби на монашеското братство, нито един политик преди това не се нае да предприеме тази крачка.

След връщането на „Историята“ и в резултат на обществения дебат обаче, на Президента са подарени два неизвестни до сега преписа на „История славянобългарска“. Първият е от началото на 19 век и е пазен два века в семейството на известния историк и политик Стефан Бобчев. Дарен е от Анелия Йорданова. Вторият е още по-стар и е дарен от Йордан Михайлов. Единият препис се пази и днес в Гербовата зала на Президентството, а другият е предаден от Петър Стоянов на Националния исторически музей.

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 141-152

[…] На 12 януари 1998 г. ръкописът на Паисиевата История, който е бил откраднат от Зографския манастир „Свети Георги“ през 80-те години, потегля обратно към манастира, но този път в огнеупорна каса и със суперохрана от НСО. Решението за връщането на тази свята за всеки българин книга е взето от президента Петър Стоянов – със сигурност едно от най-непопулярните решения в кариерата му на президент, което бе използвано ловко от политическите му врагове. Те бяха предвождани от агента на ДС Божидар Димитров, бивш член на Комунистическата партия, по-късно активист на БСП от кръга на Георги Първанов, а днес бивш министър на ГЕРБ и близък душеприказчик на Бойко Борисов. Тези кръгове около бившата Комунистическа партия и ДС внушиха доста успешно на българския народ, че президентът връща „на Гърция“ една свещена българска книга.

Божидар Димитров, с помощта на медиите, организира истински спектакъл – последните дни преди да бъде върната в Атонския манастир, Историята бе изложена в Националния исторически музей и хиляди плачещи хора се разделяха с нея, проклинайки човека, който е взел това решение. В този момент Петър Стоянов също се раздели с част от своя рейтинг. Разбирал е прекрасно това – личи от многобройните му интервюта на тази тема. Със сигурност е можел да отлага това решение до края на мандата си, да го вземе евентуално през втория си мандат или да го остави на наследника си – 14 години нито един български държавник не бе пожелал да се докосне до този „горещ картоф“. Дори най-близките приятели на президента по това време бяха раздвоени и затова ми се ще на този случай да му отделя повече място, защото той е доста показателен за характера на бившия ни държавен глава.

Какво всъщност се случи?

От тогавашните вестници научаваме, че зографските монаси се оплакват на президента, че оригиналът на „История славянобългарска“ е бил откраднат от Зографския манастир и по-късно подхвърлен от „неизвестни лица“ пред кабинета на началника на тогавашното Първо главно управление. Оттогава книгата стои там и никой не смее да вземе решение за нейното бъдеще, независимо от настоятелните искания на зографските монаси. Веднага след установяването на кражбата те уведомяват гръцката полиция, на чиято територия се намира манастирът, а в гръцкия съд образуват дело срещу неизвестен извършител. Монасите ни всъщност правят това, което би направил всеки ограбен – обръщат се към органите на реда с надежда да им бъде върнато откраднатото.

Тук съм длъжен да направя едно важно уточнение: Зографският манастир „Свети Георги“ има 10-вековна история и освен Паисиевата История, в него през вековете се съхраняват и такива ценни реликви като Драгановия миней от XIII в., Хрисовула на цар Иван Александър от 1342 г., Радомировия Псалтир от XII в. няколко Четвероевангелия от XIV в. и Требника на Патриарх Евтимий, които са по-стари и в известен смисъл дори по-ценни от Историята, тъй като последната има и други преписи. През цялата си история Зографският манастир е бил български, важно място за поклонение на нашите предци, което им е давало неофициалната титла „малък хаджия“.

Според проф. Надежда Драгова, когато Паисий се връща от Зографския отново в Хилендарския манастир, където е започнал Историята, той:

„…не отнася със себе си автографа на Историята, защото знае, че в Зограф тя се чете от българските поклонници. В Зограф продължават да се пазят списъците им поименно по селища и територии в Османската империя, отбелязани не другояче, а „Загорие. Град Трънов. Блъгарска земля“, „Блъгарска земля. Град Битоля“… и т.н.“

Невежеството на повечето хора у нас по отношение на Зографския манастир обаче доведе до първата успешно внушена лъжа: а именно, че президентът „връща Историята на гърците“. Всъщност за Гърция нашата написана на български История не представлява никакъв интерес. Гърция води истински битки против най-големите световни музеи за връщане на паметници на елинското изкуство отпреди повече от две хиляди години и, както казва президентът в едно интервю:

„Нашата скромна История, свидна на всеки българин, никога не е била в обсега на гръцките претенции. Нещо повече, тя не е открадната от Гърция, а от българския Зографски манастир, който е част от религиозната, историческата и културната памет на българската нация.“

Докато пишех книгата, в българските медии гръмна новината, че журналистът Христо Христов е успял да открие в архива на ДС оригиналните документи, от които се вижда, че Историята е открадната след дълго планирана операция на комунистическите тайни служби под кодовото име „Маратон“. Не че някой се е съмнявал в това, но откритието реабилитира, макар и със задна дата, постъпката на Петър Стоянов. Ето какво съобщават медиите на 11.10.2012 г.:

„Безценната реликва е изнесена от Света гора под дрехите на служителя от ДС Венцислав Агайн до генералното консулство в Солун. Оттам оригиналът е прехвърлен в посолството в Атина. Резидентурата на ПГУ го изпраща с дипломатическата поща в България. „Ние бяхме просто изпълнители. Изпълнихме нареждане на Центъра да донесем книгата.“, заяви за пръв път след 27-годишно мълчание от операцията Венцислав Агайн пред журналиста Христо Христов. Човекът, който изнася Историята, предварително е знаел, че при евентуално разкриване трябва да понесе отговорността и по никакъв начин да не свързва случилото се с НРБ. Той описва случилото се така: „Всички бяхме напрегнати и под напрежение. Дядо Пахомий не знаеше и не забеляза подмяната. Олекна ми чак след като предадох оригинала в генералното консулство в Солун“. По думите му след операцията негов колега от ПГУ е изразил мнение, че изнасянето на оригинала на Паисиевата История от „Зограф“ е грешка, защото по този начин ще се отслабят позициите на манастира в Света гора. Ръководството на разузнаването обаче е решило да се пристъпи към операция.“

Всъщност „колегата от ПГУ“ е бил съвсем прав – открадването на Историята поставя под съмнение способността на Зографския манастир да пази своите реликви, а също така да бъде автономен по отношение на комунистическата власт в България. Това е и един от основните аргументи на президента Стоянов при връщането й – да не изгубим българския характер на Зографския манастир, към който имат аспирации и румънски, и украински, а и руски монаси.

Ето какво казва президентът през 2008 г. в интервю за сп. „Християнство и култура“:

„Кражбата на Историята от манастира поставя манастирското братство в изключително деликатно положение. Загубили вече Хилендарския манастир, управляван в момента от сръбски монаси, знаейки за румънски в миналото и украински и руски апетити сега към Зографския манастир, би било лудост да излагаме отново на риск способността на българското монашеско братство да управлява отново този манастир. Освен всичко друго е и дълбоко неморално официални български лица да задигнат „История славянобългарска“ от един български манастир. В този акт няма героизъм. Да бяха пробили защитните системи на Британския музей и да откраднат „Четвероевангелието на Иван Александър“ някак си е в унисон с романите на Богомил Райнов, но да вземеш Историята, като излъжеш няколко благородни и отдадени на каузата си монаси, които са ти дали подслон и гостоприемство, е изключително жалко дори за практиките на бившата ДС!“

В статия за в-к „Дневник“ от 07.12.2004 г. проф. Надежда Драгова , един от най-видните експерти на Историята, специално акцентира на тази опасност:

„От 1944 г. Зографският манастир се бори с тежки несгоди поради липса на подкрепа от атеистичната българска държава. На няколко пъти съдбоносно е стоял въпросът за българския му характер. Според устройството на Света гора манастирът е на тази народност, от която е преобладаващият брой монаси в него. Предстоеше да стане румънски поради недостигащия брой български черноризци. И игуменът беше румънец. Преодоля се. Да стане руски! Голям е броят млади руснаци, прегърнали християнската набожност като спасение от съвременния хаос и потърсили пределите на Атон. Уж се размина. А изглежда не се е разминало…“

Още нещо много важно казва изтъкнатата професорка:

„Фразата „Да си върнем Историята“ е подла… „ДА СИ ВЪРНЕМ“ внушава представата, че преди това тези ръкописи са били на територията на днешна България. Но те винаги са били ТАМ и ТАМ СА БИЛИ СЪЗДАВАНИ, благодарение на зографската старобългарска библиотека и книгите на СВЕТА ГОРА.“

Президентът Стоянов разбира се е схващал великолепно, че връщането на Историята ще породи яростна кампания против него, затова и кани на „Дондуков“ 2 български интелектуалци да обсъдят този въпрос. И повечето – като проф. Надежда Драгова, Светлин Русев и Крикор Азарян го подкрепят в начинанието. Против са двама историци – проф. Георги Марков и Божидар Димитров. Както отбелязва Христо Христов, и двамата огласени по-късно като сътрудници на Държавна сигурност.

Решението за връщането обаче трябва да вземе сам и сам да носи последствията за това. Прави го решително, в известен смисъл безапелационно, убеден в правотата си. Всъщност тук е мястото да кажа, че Стоянов е сред много малкото български политици, които са готови докрай да защитават непопулярни решения, в чиято правота са убедени: членството на България в НАТО, връщането на Историята, подкрепата на НАТО против Милошевич и т.н. Колкото и отворен да е към чужди мнения и колкото и да е склонен да търси компромиси, когато става реч за национални или морални каузи, той винаги е готов да поема категорично и самостоятелно отговорност в тежки моменти.

Ето какво още споделя Петър Стоянов в споменатото вече интервю пред сп. „Християнство и култура“:

„Нямах никакви колебания относно това, което трябваше да се направи. Беше ясно, че моето убеждение се разминава генерално с това на възпитаните в Държавна сигурност „патриотари“ по една много проста причина, която те, за съжаление, никога не успяха да разберат: нашите „патриоти“ въпреки че 20 години палят най-дебелите свещи в „Св. Александър Невски“, са до един атеисти и за тях кражбата от един манастир не е нещо по-различно от рутинна операция по присвояване на вещ или предмет от вражески ръце. Имах нарочна среща с тези хора и останах поразен от пропастта, която ни разделя. Възпитавани във враждебност към Църквата и нейните институции, те гледаха на манастира и българското монашество там с абсолютно равнодушие и дори презрение – някаква съборетина, обитавана от вманиачени, изкуфели старци. Моят аргумент беше, че тази История е запазена в манастира повече от 200 години заедно с други, не по-малко ценни предмети, като Требника на Патриарх Евтимий, и нямам никакво основание да смятам, че в ръцете на Държавна сигурност тя ще се намира на по-сигурно място. Нещо повече, ако Историята не бе в манастира, а в ръцете на българската комунистическа власт, кой знае дали щеше да бъде съхранена по този начин.“

За отношението на комунистическата власт към манастира Петър Стоянов е прав. В същия брой на сп. „Християнство и култура“ има редакционна статия от Момчил Методиев , която хвърля светлина по въпроса:

„До средата на 60-те години, вследствие основно на международната конюнктура и на нерешените проблеми в българо-гръцките отношения, българската държава практически няма никаква информация за състоянието на манастира. В следващите години тя значително се активизира, но нейната политика през цялото време е подчинена на „патриотичния“ подход, като в конкретния случай този термин може да се използва като евфемизъм за „атеистичен“… Освен Светия синод и Комитета по църковни въпроси от средата на 60-те години, интерес към съдбата на манастира започва да проявява и Първо главно управление на Държавна сигурност, а в международен план политиката към манастира често е съгласувана с Московската патриаршия…“

Днес след сензационните разкрития на Христо Христов стана съвсем ясно, че кражбата на Паисиевата История е дело на комунистическата Държавна сигурност, още една срамна страница, с която комунистите не само нямат основание да се гордеят, но и благодарение на която можеха да нанесат сериозен удар по манастира „Зограф“, който е едно от най-ценните притежания на религиозното ни и историческо наследство. И опирайки се върху тази непозната част от българската история за много наши съграждани, те продължават да играят ролята на загрижени за националната ни съдба люде. Боже, опази ни от патриоти като тях.

Между другото веднага след истерията около връщането на Историята, на 12 март на президента са връчени като подарък два неизвестни преписа на „История Славянобългарска“ и той радостно възкликва, че на мястото на върнатия в Атон един препис сега идват два. Първият от тях, по волята на дарителката Анелия Йорданова, ще краси Гербовата зала на Президентството и ще се предава от президент на президент. Той е от началото на XIX век, а дарителката е правнучка на историка и политика акад. Стефан Бобчев. Ръкописът е бил пазен два века в тяхното семейство.Съдбата на второто копие е доста по-различна. Бизнесменът Йордан Михайлов го предлагал за значителна сума, но после се отказал и го дарява лично на президента. Петър Стоянов приема ръкописа и заявява, че ще бъде предаден на Националния исторически музей, което и прави.