Наближаването на 24 май и дебатът за македонския език от последните седмици ми напомниха някои позабравени неща.
Като например факта, че комунистическата власт, с активни действия и унизителна пасивност „помогна“ много за създаването и заплитането на т.нар. македонски въпрос, чието решение се превръща в проблем за днешните политици.
Като казвам активни действия имам предвид бруталното насилие след 9 септември 1944 г., упражнено от „народната милиция“ по отношение на живеещите в Пиринска Македония българи, за да ги преименуват насила в „македонци“, което си е чисто национално предателство. Както и роболепната пасивност по отношение на създаваните пред очите ни нова македонска нация, нова македонска история и нов македонски език. И всичко това – за да се продължи антибългарската политика на Коминтерна (чиито шеф по онова време е българинът Георги Димитров) и бъдат изпълнени указанията на Сталин по т.нар. „национален въпрос“. Така Димитър Талев е изпратен в лагера „Куциян“, защото твърди че е българин (и разваля концепцията за „македонска нация“), а в анкетната карта, в графата чужди езици е принуден да напише „македонски език“.
Парадоксално, но българската национална кауза по времето на комунистическия режим намира своята защита в чужбина.
„Цялата история на македонските българи показва ясно, че всички говорят един и същ език до годината и месеца на създаване на новия „език“.
И още:
„В комунистическите страни стратегията за създаване на такива отделени или нови езици се води по едни и същи принципи. […] Всичко това отговаря съвсем точно и за македонския литературен език:
Време на създаване: 1944 г.
Място на създаване: СР Македония (към Социалистическа федеративна република Югославия), в манастира Прохор Пчински
Предвиждани ползватели: около 1 милион българи (в Македония)
Най-стар езиков паметник: вестник „Нова Македония“(?)“
Това са думи на австрийския професор Ото Кронщайнер, шеф на департамента по българистика в Залцбургския университет.
Всъщност той казва това, което българските учени след 9 септември 1944 г. не можеха да кажат гласно. Не можеха да кажат също така, че християнизирането на Русия се извършва чрез книги писани не на църковнославянски, а на старобългарски. Проф. Кронщайнер не спестява и тази истина:
„Другите славяни, като руснаците и сърбите, наричат този език староцърковнославянски или старославянски само, за да няма контакт с българската история. Аз може би съм единственият чужд славист, който употребява термина старобългарски език. Моите студенти – също, и това е малък успех…“
(Интервю с проф. Ото Кронщайнер, публикувано
във в. „Литературен форум“, 26.10.1999 г.)
Точно за тази му дейност в защита на българските национални интереси като Президент му връчих орден „Стара планина“ I степен.
Днес за съжаление в един историко-лингвистичен спор тезите на проф. Кронщайнер не могат да се използват, защото той официално е заклеймен като враг на България и българските национални интереси. Искал да замени българската азбука с латиница!? Професорът се опита да обясни абсурдността на това твърдение – самият той е българист, вади си хляба с кирилицата – именно това го прави уникален в западната научна общност и трябва да е наистина луд, за да иска отмяната й. Тезата, която професорът лансира беше за „паралелен правопис на латиница“. Повтаряше, че въпросът не е „кирилица или латиница“, а „и кирилица и латиница“, при това използването на латиницата на чисто практично ниво, (което със или без Кронщайнер вече се случва в нашия живот). Казва го съвсем ясно:
„Не говоря за отказ от кирилицата. Не казвам, че от утре или от други ден трябва да се мине и на латиница. Реалностите в съвременния свят обаче са такива, че ако няма надписи и на латиница, вашите стоки няма да бъдат конкурентноспособни в Европа. Ако българските фирми искат да продадат виното си, етикетите задължително трябва да бъдат с латински букви. Да не говорим за Интернет, за имейлите, за новата реалност, в която всичко е на латиница.“
(Интервюто е дадено през 2000 г.)
Признавам, че дори в този си вид тезата на проф. Кронщайнер не е безспорна, но тя беше предназначена единствено да отвори дискусия в българските научни среди. При всички случаи заявяваше, че това в крайна сметка си е наша българска работа – имал съм две срещи с него и той никога не направи опит да ми натрапи своята теза, още по-малко да поиска да се ангажирам с нея.
Затова като гръм от ясно небе, по време на президентската кампания през 2001 г. дойде твърдението, че Петър Стоянов… искал да въведе латинската азбука. В началото не обърнах внимание – беше прекалено абсурдно. Но лъжата лека-полека започна да си пробива път. Внушението бе: Кронщайнер иска да въведе латиницата вместо кирилицата. Петър Стоянов награди Кронщайнер с орден – следователно и той иска това. Ще позволим ли, братя-българи да ни отнемат азбуката!
Беше толкова долна инсинуация, че дори днес изпитвам погнуса. Никой не си даде труда да запита публично: каква власт има един австрийски професор, та да ни отнеме кирилицата, при все, че той никога не е искал това и как един президент в демократична държава може да замени кирилицата с латиница (с указ, с референдум?) при все, че аз никога и никъде не съм говорил на тази тема.
Беше абсолютна лъжа, използвана срещу мен в президентската кампания от 2001 г.
Не бих се върнал към този случай, ако не бяха горчивите му последствия за България.
Кронщайнер най-вероятно е бил много огорчен – след като през целия си живот бе пледирал, че „старобългарският език е културният език на всички православни славяни“ както и че „старобългарски е първият държавен език на една малка многонационална страна на средновековна Европа, дълго преди възникването на литературни езици като немски, френски, италиански или руски…“
(част от академичната му реч във Великотърновския университет 1990 г.)
Бе обруган, бе му отнето званието почетен доктор на Великотърновския университет, разболя се и след това се пенсионира. Неговите ученици не пожелаха да продължат делото му – кой иска да работи за нация от неблагодарници – и департаментът по българистика в Залцбург вече не съществува.
Равносметката: Георги Първанов прибави вероятно 1% към изборния си резултат, ловкият му пиар съветник Алгафари получи своя напълно заслужен хонорар, аз загубих президентските избори (разбира се най-малко заради това) и до днес леви интелектуалци припомнят недостойната лъжа „имаше един президент, който искаше да въведе латиницата, ама ние не му позволихме, защото сме патриоти“.
В резултат на това: България загуби един верен приятел, който ни защитаваше в трудни времена; най-важният център по българистика в света беше закрит; загубихме доверието и на малкото си приятели в чужбина, че сме народ и страна, чиито каузи си струва да бъдат защитавани.
Честит празник, братя патриоти!
