24.11.2002 г.
Вашингтон Поуст

Статия на Петър Стоянов, публикувана
във в. „Вашингтон Поуст“.

Петър Стоянов е президент на Република България от 1997 до 2002 г. Той е председател на „Център за политически диалог Петър Стоянов“ в София и предостави този
коментар след престоя си във Вашингтон в
„Джърман Маршал Фонд“ – САЩ.

Деветнадесетте страни – членки на НАТО, се събират в Прага по-късно тази седмица и очакванията са седем държави от Централна и Източна Европа да бъдат поканени да се присъединят към Алианса. С това продължителният дебат както в западните, така и в източните столици относно предимствата и недостатъците на един разширен алианс отива към своя край. За мен, като бивш президент на България, тези покани за членство имат висока морална стойност заради мрачното минало на Източна Европа и перспективите пред източноевропейците днес.

Колкото и сериозна да е тази дискусия обаче, тя трудно би могла да отрази чувствата, личните страдания и разбитите надежди на цяло едно поколение източноевропейци, чийто живот днес е към своя залез. През своята младост след Втората световна война тези хора, подобно на милиони в целия свят, трескаво са планирали своето мирно бъдеще. Но тези планове никога не се осъществяват – железният юмрук на комунизма смачква мечтите им за свободно и смислено съществуване.

Преди много години, когато бях момче, а България беше все още в сянката на Съветската империя, попитах баща си, който е бил в концентрационен лагер заради своите антикомунистически възгледи, защо не е напуснал страната, преди да започне процесът по съветизация. Не е ли осъзнавал, че болшевишката система няма да толерира нетрадиционно мислене? Той и неговите връстници не са ли могли да предвидят, че България може да се окаже в съветската орбита и сталинският Гулаг да бъде установен в държавата?

„Не очаквахме, че Западът ще ни предаде“ – беше категоричният отговор на баща ми.

Размишлявал съм над тези горчиви думи в продължение на много години.

Въпреки катастрофалното разделяне на Европа в Ялта след войната, баща ми и приятелите му никога не промениха отношението си към Запада. За тях той продължаваше да бъде символ на свободния човешки дух и предприемачество. Макар че със сигурност е имал своите несъвършенства, алтернативата е била един друг свят, изграден върху заблуда и постоянни унижения, който комунистическите управници доста точно наричаха „социалистически лагер“.

По това време такива мисли е можело, разбира се, да се изразят гласно само в кухните на малките апартаменти, където бившите членове на българския политически, културен и бизнес елит са си позволявали да разговарят. Всички те са били заклеймени като „врагове на народа“, защото техните възгледи са били несъвместими с „ценностите“ на комунистическия режим.

Тези мъже и жени не са имали никакъв шанс за извършване на нещо значително в своя професионален живот и повечето от тях дори са били лишени от практикуването на професията си. Суровата цензура ги лишава от възможността да публикуват каквото и да било в пресата. Те не са имали право да пътуват отвъд Желязната завеса, въпреки че са имали отлични познания в областта на европейската култура и традиции.

Все пак те никога не губят надежда, знаейки, че Съединените щати и Западна Европа вече са обединили усилия в изграждането на обща система за сигурност и защита на демократичните ценности.

Бях в гимназията, когато през 1968 г. народът в Чехословакия застана срещу съветските танкове в защита на човешкото достойнство. Стоях залепен за радиото, слушайки последните предавания на Радио „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“. Събрали се в нашата кухня, приятелите на баща ми стискаха палци за чехите и словаците и се ядосваха – „Защо Западът не идва да ги спаси? Защо НАТО не прави нищо?“.

Днес тези въпроси звучат наивно. За разлика от филмите, в политиката „добрите“ невинаги се появяват навреме, за да победят „лошите“. И как е било възможно за дисидентите в Източна Европа да разберат понятието реална политика – понятията геостратегически интереси и баланс на силите – седейки в кухните си в София, Букурещ и Будапеща?

Години по-късно, след вдигането на Желязната завеса, когато аз самият станах политик, осъзнах, че всички тези понятия в сложния политически речник могат да бъдат разбрани много по-лесно, ако се основават на свещеното право на зачитането на индивида и неговото желание да избира как да живее живота си.

Но какво общо има всичко това с разширяването на НАТО? Всяко важно начинание, включително разширяването на Северноатлантическия алианс, трябва да има солиден морален фундамент. Моралната цел на едно начинание е това, което привлича хората към него.

Днес, след 11 септември и последващите терористични атаки, нашата мисия е разширяването на границите на свободния свят, чийто щит е НАТО. Държавите, които желаят и могат да допринесат за укрепването на този щит, ще бъдат поканени да се присъединят към НАТО на срещата в Прага.

Когато това се случи, нашите родители могат спокойно да напуснат този свят, знаейки, че техният живот е имал цел и уверени в по-доброто бъдеще на своите деца и внуци.