септември 1998 г.
Ню Йорк

На 22 септември 1998 г. американският президент Клинтън кани, както самият той заявява, „трима свои приятели от Европа“,
за да открият заедно учебната година на
Нюйоркския университет. Тримата гости са
Романо Проди, Тони Блеър и Петър Стоянов
и това дава възможност на българския
президент директно да лобира пред
американските медии за каузата на България,
но също и да създаде лични приятелства
с Клинтън, Блеър и Проди (председател на
Европейската комисия от 1999 до 2004 г.).

Ваши Превъзходителства,

Уважаеми дами и господа,

Радвам се на възможността да бъда днес тук, за да говоря пред тази аудитория от интелигентни млади хора.
Благодаря на организаторите за поканата да участвам в този престижен форум сред такива изтъкнати световни лидери.

Неотдавна, по време на конференция в Ялта, имах възможност да седна на историческата маса, на която преди повече от половин век бе прекроена политическата карта на света. С мен беше един човек, когото искрено уважавам – президентът на Грузия Шеварднадзе. Той беше съветски външен министър по времето, когато се вдигна Желязната завеса, впрочем, спусната преди петдесет години от друг грузинец и променила изцяло съдбата на две поколения източноевропейци.

Всъщност и вдигането на Желязната завеса, и разширяването на границите на демократична Европа станаха по един доста неочакван начин. Не чрез война и чрез завоюване на нови територии. Точно обратното – страните от Източна Европа, особено в края на 80-те години, сами демонстрираха ясното си желание да се върнат в европейското демократично пространство, след като бяха изтръгнати оттам в резултат на политическото прекрояване на Стария континент след Втората световна война.

В досегашната история на човечеството победителите със сила задържаха наложеното от тях статукво. Сега е обратното. Държавите от загубилия Студената война източен комунистически блок не само желаят новото статукво, нещо повече – те полагат огромни усилия да останат част от него. Което пък – съвсем противно на всяка досегашна историческа логика – кара победителите от Студената война да се чувстват понякога несигурни и дори смутени от това горещо дефинирано желание на победените за интеграция с победителите.

Но събитията след Втората световна война имат своята логика. Повече от 45 години поколението на моите родители бе обречено на комунизъм против неговото желание. В политическото прекрояване на Европа българите, както и останалите източноевропейци, нямаха никакво участие. Именно затова не съм съгласен, когато за моята страна в миналото се говори като за „най-верния сателит“ на бившия Съветски съюз, който не е преживял нито унгарските събития от 1956 година, нито Пражката пролет. Съветизирането на България бе прието от българското население, особено от българската интелигенция, изключително негативно. В нито една друга европейска страна репресиите срещу несъгласните с новия режим не бяха толкова жестоки.

След съветската окупация в страната официално са издадени 2618 смъртни присъди. По сведение на Марк Етридж, пратеник на държавния секретар на САЩ, избитите, заедно с тези без присъди, са между 20 и 30 хиляди. През концентрационните лагери, съгласно доклада на бившия комунистически вътрешен министър от 1991 г., са преминали 184 000 души при 7-милионно население на страната тогава.

Затова днес у това поколение още съществува страх от възкресяването на синдрома Ялта. Никой от тях не би искал нов каприз на историята да замени суверенното желание на един народ да остане завинаги част от демократичното семейство на света. Нещо повече: такова желание заслужава разбирането, съучастието и подкрепата на това семейство.

През последните десет години моята страна натрупа интересен политически опит и тъкмо този опит ни прави оптимисти и реалисти едновременно. Защото преминахме през всички фази на посткомунистическия преход:

• посткомунистическа еуфория, когато веднага след падането на Желязната завеса ни се струваше, че най-лошото е зад гърба ни и само за няколко години ще стигнем стандарта на Швейцария;
  
  
• посткомунистическа носталгия – към която ни върнаха първите трудности на реформата; посткомунистическо бездействие – спирането на реформите или тяхното имитиране, растеж на корупцията и инфлацията и липса на икономически растеж;
  
  
• и, слава Богу, период на окончателно скъсване с посткомунистическите илюзии и осъзнаване, че радикалните реформи са горчиво, но единствено лекарство, което може да вдигне болния на крака.

И ако днес тук пред вас си позволявам да говоря за необратимостта на демократичните процеси в моята страна, то е, защото всички фази на посткомунистическия преход са вече зад гърба ни. Изминатият нелек път ни имунизира не само срещу посткомунистическите илюзии, но и срещу нереалистичните надежди за бъдещето. Наясно сме, че пътят, по който сме тръгнали, е дълъг и труден. Но твърдо сме решени да го извървим докрай.

Днес в България е налице почти уникална за Източна Европа политическа констелация: реформаторско правителство, което има абсолютно мнозинство дори само от собствената си партия в парламента, президент, който ги подкрепя, и обществено мнение, което ги разбира. Това ни дава възможност да планираме действията си в дългосрочна и средносрочна перспектива – ние искаме да изградим една съвременна, развита държава с устойчива и демократична политическа система на основата на върховенството на закона, с ефективно пазарно стопанство. Държава, достоен и пълноправен член на Европейския съюз и НАТО, споделяща тяхната ценностна система, активно допринасяща на свой ред за тяхното развитие и стабилност.

Нашата увереност в правотата на избрания път се крепи на доверието, което в този момент обществото ни дава. Но доверието на гражданите в източноевропейските страни, в тези нововъзвърнати за демокрацията територии, не бива да бъде пропилявано с лека ръка.

Според мен подкрепата на демокрацията е сама по себе си печеливша дългосрочна инвестиция. И тук нямам предвид само икономическите инвестиции, които са особено важни. Не по-малко важни в тези решителни периоди на преход са инвестициите солидарност и съпричастност. Припомняйки си в тази връзка ролята, която изигра планът Маршал, се изкушавам да отбележа, че неговото голямо значение е не само в икономическото спасяване на Западна Европа след края на Втората световна война, но и в спасяването на демокрацията и свободата за стотици милиони човешки личности.

Днешната криза в Русия нагледно ни показва колко уязвими са все още новите демократични пространства. Нямам предвид само последиците от евентуален икономически и финансов срив, който вече хвърля своята сянка върху инвестиционния климат. В случая е много по-важно как кризи като руската или косовската биха могли да се отразят върху цялостните процеси, които протичат в страните от бившия социалистически блок.

Необратимостта на нашия цивилизационен избор, на желанието ни за европейска и атлантическа интеграция не могат да бъдат поставяни под съмнение. Необратимостта на нашия демократичен преход обаче е не само наша историческа отговорност, но и на целия демократичен свят. Защото въпросът, независимо от различните му модификации в различните страни, днес е поставен така: възможно ли е едновременното реализиране на целите, които искаме да постигнем – стопански растеж, демокрация и социална отговорност? Възможно ли е също така това да бъде постигнато в съвременния взаимообвързан и глобализиращ се свят от една страна само със собствените й усилия? Отговорът е по-скоро отрицателен.

Благодаря за вниманието ви.