Соломон Паси

Народен представител в 40то Народно събрание, Министър на външните работи на Република България (2001-2005 г.), Основател на Атлантическия клуб в България

Как България стана член на НАТО? Благодаря Ви, но няма как да отговоря на този огромен въпрос. Първо трябва да Ви кажа колко съм радостен, че президентът Стоянов ме събра днес с толкова стари и неостаряващи приятели на едно място. Не съм Ви виждал от толкова години – от 32 години някои от вас. Това е една емоция, а политиката в края на краищата е точно това – една емоция.

НАТО е един от нашите национални пориви на запад. Да речем, че за НАТО знаем кога е приключила процедурата – някъде през март-април 2004 г. Но по-интересното е кога е започнал този процес. Този процес най-вероятно е започнал със съветската окупация през 1944 г., когато много хора са отправили взор на запад с надеждата, че свободата и демокрацията ще дойдат от запад. Тези 40 години от 1944 до 2004 г. могат да се разделят на  четири политически периода.

Първият е от окупацията през 1944 г. до падането на Берлинската стена през 1989 г. Това е период, през който не трябва да се подценява ролята на българската емиграция. Ние тогава имаме рота, която е в НАТО, която е в Германия и оперира под командването на НАТО. Българска рота. Тогава се създават и неформалните движения в България, които доведоха до създаването на СДС. Радвам се да видя тук множество от неговите създатели и инициатори.

Следващият период е между 1989г. и 1996-1997 г., когато президентът Стоянов беше избран и съответно встъпи в длъжност – това беше един изключително романтичен период, с много надежди в СДС.

Следващият, трети период, беше от 1997г., когато Петър Стоянов встъпи в длъжност до 2001-2002 г., когато идват и следващите избори, следващата политическа гарнитура. И разбира се – 11 септември, който промени живота на всички нас .

И последният период е между 2001 и 2007 г., когато бяха финализирани членството в Европейския съюз и НАТО и започнахме да консумираме правата и задълженията си в тях.

Между 1990 и 2004 г., вероятно е имало десетки различни политики, договори, перипетии и действия по отношение на членството ни в НАТО. Вероятно всички те са били необходими, но нито едно конкретно действие не е било достатъчно за приемане в НАТО – просто няма такова действие. Измежду всичките необходими действия има обаче едно, което е най-необходимо и това е подаването на молбата за членството в НАТО, защото няма случай на държава, която е в международна организация като НАТО, която да е приета, без  да е подала молба за това.

Колко е важно да подадеш молба за членство в НАТО?

Аз осъзнах това през 1992 г., когато България, вероятно за пръв и последен път в историята си, изпревари Чехословакия, Полша и Унгария  за  членство в Асоциацията на Атлантическия договор. Тогава имаше българска кандидатура за влизането в тази асоциация. Всички се чудеха как е възможно България, най-близкият сателит на Съветския съюз да влезе преди Полша,  Чехословакия и Унгария в Асоциацията.

Екипът на Манфред Вьорнер тогава зададе един много разумен въпрос: А кой друг е кандидатствал, за да влезе в НАТО? Отговорът беше: никой друг не е кандидатствал. Екипът тогава обясни, че България ще влезе в НАТО, точно защото е кандидатствала.

Това, което се случи през февруари 1997 г. беше, както каза колегата Мишо Неделчев, на ръба на конституцията. Служебното правителство, назначено от президента Петър Стоянов и с министър-председател Стефан Софиянски, предприе действия, чиято валидност бе поставена под въпрос. Много хора бяха озадачени  от факта, че временното правителство може да вземе такова важно решение по искане на президента, защото разделението на властите не позволява на Министерския съвет да заседава с Президента и да пишат заедно декларации.

Имаше и съмнения за спешността на вземането на това решение, но ние, които бяхме участвали много активно в кампанията на Петър Стоянов, знаехме, че неговият избор беше фактическият референдум за  членство в НАТО. И ние изпитахме удовлетворение от това, че един президент при първия възможен случай изпълнява своето предизборно обещание.

Формулата „цивилизационен избор“ беше вододел между демокрация и диктатура, между комунизъм и свобода, ако искате дори – между добро и зло. Ако този цивилизационен избор трябваше да тръгне по каналния ред, тоест през комисиите на парламента, през министерски съвет и така нататък, вероятно още месеци щеше да се влачи докато се стигне до това решение. Форумът на НАТО на върха през 1997 г.  в Мадрид вече чукаше на вратата и ние успяхме да отидем в Мадрид с една подадена молба за членство в НАТО.

Малко със закъснение искам да благодаря на президента Стоянов, че  тогава ме взе в самолета си, за да ме заведе до Мадрид. Наистина, всички се прибрахме с  леко оклюмали носове, но фактът, че не получихме поканата в Мадрид не беше трагедия, защото Мадридската среща на върха ни докара с няколко обиколки по-близо до НАТО. Затова, след това, през 2001 г., когато поехме управлението на държавата, ние бяхме много по-близо до членството, отколкото ако не бяхме отишли в Мадрид с молба за членство. Защо нямаше да бъдем поканени в Мадрид, аз бях разбрал малко преди това. Три години по-рано бях срещнал веднъж Маргарет Тачър, която ми каза, че няма как да влезем в НАТО сега. Аз я попитах какво лошо сме направили, ние сме такава порядъчна държава. Тя отвърна, че през 1939 г. са оставили Полша на Хитлер и че сега са длъжни да се издължат на Полша преди всички останали. Това е обяснението за  липсата на покана в Мадрид .

През мандата на президента Стоянов  това  далеч не е единственото много важно ключово външнополитическо събитие, в което той участва и в което той е инициатор и лидер.  Защото това е определението, което трябва да дадем на президента Стоянов – той е Лидер. През 1999 г. Косовската криза беше един абсолютен  лакмус. Тогава, трябва да признаем,  имаше чудесен консенсус между институциите президент, министерски съвет и парламент. Аз си спомням пресконференцията, дадена пред главната порта на президентската администрация от президента Стоянов, премиера Костов и покойния председател на Парламента Йордан Соколов, в която те декларираха единодушното институционално единство по отношение на българската подкрепа към Косово.

Двамата основни активисти в Косовската криза бяха президентът Клинтън и премиерът Блеър. По време на  визитата си през  май 1999 г. Блеър каза: ‘‘Аз няма да допусна началото на преговорите за разширение за останалите държави без България‘‘. Това беше пряк резултат  от доверието, което беше създадено между България, НАТО  и Западна Европа по време на Косовската криза. Кулминацията на  всички тези усилия беше през  ноември месец 1999 г., когато президентът Клинтън дойде в България по покана на президента Стоянов. Това беше първата и предпоследната визита от американски президент в България в историята на двустранните ни отношения. Последната визита беше от президента Буш през 2008 г.

Днес, 32 години след 1990 година и 25 години след подаването на молбата за членство в НАТО, Украйна ни даде едно от най-неочакваните, най-малко исканите, но най-силните  доказателства колко сме били на прав път с цивилизационния избор. Това показва, че сме избрали правилната цивилизация и правилния път към нея.

Не бих искал да си представя и да мисля какво щеше да стане с България, ако не беше член на НАТО. Не знам какъв сценарий щеше да има, но той щеше да бъде наистина, наистина тревожен. Както и много други светли умове в Европа като Чърчил например, така и президентът Петър Стоянов даде най-яркото доказателство, че е бил прав. Той даде доказателство, че е бил прав с това, че не беше преизбран. Най-често тези, които са прави и тези, които са напред, те не са преизбирани; тези, които са малцинство – както е казано в Библията: „Истината ще се открие пред малцина“ – те не са любимците на най-широката публика. Но това отваря нови надежди. Президентът Стоянов има свободата за всякакви политически действия. И има не само свободата – има  енергията, има младостта, защото какво е днес да си на 70? 70-те са новите 40. Виждам едно бъдеще в нашия президент.

Искам да погледна в бъдещето с едно финално изречение. Днес е 2022 година, след  25 години ще  е 2047 година. Кажете ми моля, скъпи приятели, кое днешно действие, от тази година ще се чества като нещо значимо, както на днешния ден, 25 години по-късно? И ми кажете някого, на когото ще трябва да кажем „благодаря ти, че беше прав“! Не знам какво е това нещо – дали ще станем  кандидат-член на Г7 или поне на Г20, ще изпратим ли трети българин в космоса? Не знам, но много ми се иска на рождения ден на президента Стоянов да формулираме едно нещо, заради което да благодарим на някого след 25 години, както благодарим днес.

И аз казвам от името на всички нас – благодаря Ви, господин Президент!