„Обичам Русия, но повече от Русия обичам България.“
Петър Стоянов пред Съвета на Европа –
Страсбург, 23 април 1997

Във всичките пет години от своя мандат президентът Петър Стоянов следва неотклонно стратегическата си линия на поведение – членство в НАТО и Европейския съюз. И никога не забравя, че след 45 години комунистическа пропаганда, немалка част от българските граждани продължават да гледат и на двете организации с недоверие. Това е причината, поради която и БСП, и други организации, представящи се за русофилски, организират съпротива и дори демонстрации срещу неговата прозападна политика. Затова във всичките си действия и интервюта той иска да убеди своите сънародници, че желанието на България за членство в Северноатлантическия алианс и Европейския съюз не е насочено срещу Русия, а е суверенно взето решение, което отговаря на нашите национални интереси. Нещо повече – и като член на НАТО и ЕС България може да развива приятелски и взаимноизгодни отношения с Русия. От тази гледна точка политиката на Петър Стоянов към Русия има специално място в неговия мандат. Кулминацията на тази политика е посещението на Президента в Москва и срещата му с Борис Елцин. Думите на Елцин: „с Петър Стоянов се харесахме и разбрахме“ в най-голяма степен показват, че Русия макар и без особена охота приема новия цивилизационен избор на България. Това има изключително значение за традиционно русофилското българско общество, което по-късно прие с много висока степен на одобрение приемането ни в двете организации.

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 93-106

Президентът следва неотклонно начертаната линия по отношение на Русия, която цели да успокои и руснаци, и българи, че членството в НАТО няма да се превърне в заплаха за традиционните руско-български отношения. То просто отговаря на нашите национални интереси. Нещо повече, според него:

„Трябва да свикваме с различията, които имаме и да назоваваме честно и откровено позициите си.“

Малко след това президентът има среща с представители на Дружеството на приятелите с народите на Русия и ОНД и асоциация „България-Русия“. Настоява, че те трябва да създават българско лоби в чужбина, а не да се превръщат в чуждо лоби у нас.
Тази тема Стоянов е засягал многократно в интервюта и след като напусна „Дондуков“ 2. В интервю за в-к „24 часа“ от 19 септември 2012 г. той казва:

„Необяснимо е въодушевлението, което обхваща нашите интелектуалци, когато стане въпрос за интересите на Русия, а не за интересите на България. Ние имаме нужда от сериозен, а не профанизиран дебат за отношението ни към Русия изобщо. Крайната и агресивна реторика по отношение на Русия и всичко руско издава само един дълбок национален комплекс, от който е крайно време да се освободим. От друга страна раболепието на някои нашенски „русофили“ със сигурност разсмива не само българското общество, но и руските им приятели. Да не говорим, че по-голямата част от днешните български русофили всъщност обичаха не Русия, а Съветския съюз и КПСС, които вече не съществуват. Днешна Русия заслужава сериозно отношение, а не политическо дилетантство и провинциално остроумие. Впрочем отговорното отношение към Русия означава отговорно отношение към България и нейните национални интереси.“

[…] Веднага след пристигането си в руската столица президентът Стоянов се среща с кмета Юрий Лужков. На снимка се вижда как кметът на Москва показва на нашата президентска двойка реставрирания старинен квартал Арбат и това веднага напомня на нашия президент за Булат Окуджава, когото той истински обича. След това Петър Стоянов отива да се поклони на гроба на Висоцки, но без присъствието на журналисти и на телевизионни камери, като обяснява, че това е частен акт. По-късно участва в телевизионните предавания „Подробности“ и „Час пик“, а вечерта в българското посолство се среща с руски интелектуалци. По време на срещата връчва на Ника Глен и на Мира Михелевич ордени „Мадарски конник“ I степен – за заслугите им в превода на българска литература. Срещата с руските творци ми стана много интересна и го запитах как се е зародила тази идея.

„Това, което знаеха в Русия за мен, беше, че съм президентът, подал молбата за членство на България в НАТО, а това със сигурност вече ми създаваше образ на враг и русофоб. Всъщност това изобщо не е вярно. Израснал съм с руската литература, с песните на Висоцки и Окуджава. Моята Русия беше и си остава Русия на Толстой, Достоевски и Чехов, на Бунин и Йосиф Бродски, на Пастернак, Солженицин и Варлам Шаламов – допускам, че тази Русия не е съвсем позната на възпитаваните в съветска Москва наши комунисти. Преди посещението дълго мислех как да убедя не само руското ръководство, но и широката руска общественост, че не съм враг на Русия. Идеята ни хрумна заедно с Коко Азарян и Валя Радинска, която е завършила литературния институт „Максим Горки“ и има невероятни връзки с руската интелигенция. На практика тя пое цялата организация на срещата и преди да се срещна с Елцин поканих на вечеря в българското посолство най-видните представители на руския културен елит. Дойдоха поетите Бела Ахмадулина, Андрей Вознесенски, легендарният режисьор на „Таганка“ Юрий Любимов, режисьорът Марк Захаров, актьорът Армен Джигарханян и изключително популярният сатирик Михаил Жванецки, една от най-големите звезди на руското кино Людмила Гурченко и много други.

Говорихме си за литература, за постановките на „Таганка“ (бях гледал вече в София „Хамлет“ и „Добрият човек от Сечуан“ с Висоцки в главната роля), цитирах Лермонтов на руски и се създаде невероятна обстановка. Пред руските телевизии, които дойдоха да заснемат събитието, нашите руски гости, а това бе действително цветът на руския културен елит, горе-долу казаха едно и също: отдавна не сме се чувствали така добре, българският президент е истински поклонник на нашата литература и култура. Добре, че дойде в Москва и ни събра на едно място.

Тъй като няма друга държава в света, в която културата да е издигната на такава почит, техните изказвания бяха широко огласени в Русия. И когато на другия ден се срещнах с Елцин, той не пропусна да го отбележи, а и руската преса вече нямаше как да говори за мен като за президент русофоб. Ледовете сякаш се стопиха.“

Василий Такев, един от най-опитните ни дипломати, заместник-министър на външните работи в кабинета Костов, представлявал нашата държава в Аржентина, Испания, и Полша, а тогава български посланик в Москва, си спомни следното:

„Официалното посещение в Москва на президента П. Стоянов бе органична част от философията и визията му за цивилизационния избор на България – като част от евроатлантическата система за сигурност, интеграционната схема на Европа (ЕС), активна роля в Югоизточна Европа и нови, равноправни и продуктивни отношения с Русия. Във външнополитически план мисленето му спрямо НАТО и Европейската общност бе съпроводено и с мисленето как да се подходи към Русия и тя да се убеди, че този български избор не е и не може да е заплаха за сигурността на Русия. Как това, което е в интерес на България, да не се деформира от едностранчива и емоционална преценка в Москва?

[…] Ще отбележа само тези свързани с респекта му към руската интелигенция и култура, което наложи особен отпечатък върху това посещение. Спонтанно се отиде до Ваганковското гробище, където е гробът на Висоцки – това бе повече личен терен на президента, част от светлите реминисценции и тази част от споменния архив на цялата ни генерация – Висоцки и Окуджава. И помня особения поглед и коментар на руската охрана, която бе респектирана от тази висока култура на българския президент, знаещ как да чукне до сърцето на съвременния руснак. Така също се печели политически терен.

Но направилото впечатление в Москва бе срещата с водещи руски интелектуалци в посолството в Москва (изключителната заслуга в подготовката й е на Валя Радинска). Какви фигури бяха – А. Вознесенски, Ю. Любимов, Л. Гурченко, Б. Ахмадулина, Н. Михалков, О. Шестински и др. Бе в залата с камината, с пиано в другия ъгъл и стана повече от автентична среща. В нея нямаше трафаретите на измислени заклинания, а един страхотен и много уважителен един към друг разговор, разговор между две култури и истории, влияли си една върху друга в определени периоди от развитието си. И пост коментара на Вознесенски: „Хубаво, че дойдохте в Москва, г-н Президент, за да съберете заедно руските интелигенти.“

Помня, че президентът награди с орден „Мадарски конник“ и две изтъкнати руски преводачки от български език, което допълнително провокира емоционалния градус по време на срещата. Помня и импровизираното декламиране на президента на стихове на Лермонтов и сълзите в очите на Вознесенски. Хубавият чай, български коняк и огънят в камината помогна за това чувство на пълноценност в контакта и диалога. Между другото – на другия ден сутринта, при започване на пленарните разговори между двамата президенти в Кремъл, Елцин започна с коментара: „Ну, г-н президент, Вы взяли русскую интелегенцию, но надо брать и Кремль.“ Т.е. той не само знаеше добре за срещата, но се отнесе и крайно уважително към това действие на българския държавен глава. Което беше и много добре премерен ход преди започване на официалната част от визитата. Президентът „превзема“ не само руската интелигенция, както казва Елцин, той много успешно започва визитата си и в Кремъл.“

Резултатите от посещението са по-добри от очакваните. Дори в-к „Дума“ от 28 август 1998 г. е избрал заглавие „Елцин и Стоянов се харесаха“. И подзаглавие: „С президента Петър Стоянов се харесахме и се разбрахме… – това каза руският президент Борис Елцин след срещата им в Кремъл.“ Пак там Васил Попов коментира:

„Нашият държавен глава продължи мисията си да скъсява разстоянията до България в международната политика, да разчиства пъртини за икономическо сътрудничество, да прави добро впечатление. И Стоянов го върши добре. Само че на руска почва това не бива да се смята като забит кол веднъж завинаги. То е по-скоро открехната врата, през която да минават министри, държавни чиновници, бизнесмени.“

[…] След срещата двамата президенти дават изявления и Стоянов чува точно това, което иска: охотно или не, Русия е преглътнала желанието на България за членство в НАТО. Като заглавие във в-к „Демокрация“ са изведени думите на Елцин: „Нямаме никакви претенции към България“, а журналистът обобщава: „Москва не ни пита за НАТО.“ Само дни след завръщането в София Георги Даскалов обобщава впечатленията си върху цяла страница на вестника и подчертава:

„Петър Стоянов затвори фабриката за илюзии и в отношенията с Русия… Кремъл направи към България жестове, които са необичайни.“

Ето отново гледната точка на българския посланик Василий Такев:

„Важното бе, че българският интерес и позиции, чрез президента на страната, бяха разбрани и възприети в Москва. Това бе коментарът и на Евгени Примаков (тогава външен министър), направен пред мен малко сред като стана министър-председател на Русия (две-три седмици след визитата на П. Стоянов в Москва). Разговорите на президента Стоянов в Москва с всичките му руски партньори тушираха някои политически тежнения и мисли в управляващото тяло на Русия, обективираха много от случващото се и в двустранен план, и в позициите на двете страни – в международен. Мисля, че в немалка степен това посещение допринесе и за сполучливото решаване на проблемите в т.нар. газова война и за оформяне в Москва на трудното, но неизбежно приемане на предизвикателството на българското членство в НАТО. А за мен като български посланик и дипломат остана големият опит и удоволствие от организацията и реализацията на това посещение.“

Не ще се спирам тук на прагматичните резултати от посещението в Русия, защото ми се струва, че другото е далеч по-важно – най-прозападният български политик от промените насам успява да внуши доверие на Русия или най-малкото успява да предотврати превръщането на Русия в наш враг. Прави го с откровеността си, с характерния си чар и с очевидната си симпатия към руснаците и високата степен на познаване на тяхната култура и история. „Медиите третират много ласкаво Петър Стоянов“ – отбелязва в-к „24 часа“ в броя си от 29 август 1998 г. […]

Визитата на Петър Стоянов в Русия трябва настина да е оставила солидно впечатление и ледовете около неговата личност наистина да са се разтопени, защото след 6 месеца, на 15 февруари 1999 г. в Москва му е връчена престижната награда „Темида“ от името на Съюза на руските юристи, където нашият президент не пропуска още веднъж да припомни за традиционните исторически и културни връзки между двата народа, но подчертавайки дебело, че цивилизационният избор на България – членство в НАТО и ЕС – е категоричен и остава непроменен; Русия трябва да свиква с тези реалности.