По време, а и след мандата на Петър Стоянов често и почти винаги спекулативно се коментират отношенията му със СДС и с неговия тогавашен лидер Иван Костов. Истината е, че Президентът не се страхуваше да критикува отделни действия и позиции на парламентарното мнозинство и Правителството, но винаги в решаващите моменти заставаше на тяхна страна, подчертавайки че критикува „нашето правителство“ с единствената цел то да изкара целия си мандат, защото политиката на СДС е и негова политика. Нещо повече – на 26 февруари 2000 г. в слово пред 11 Национална конференция на СДС Стоянов произнася прочутата си фраза: „Аз съм седесар“. Президентът открито подкрепя СДС и в навечерието на изборите за 39-то Народно събрание, които се състояха на 17 юни 2001, заявявайки, че „СДС трябва да управлява и след тези избори, защото дължи на България успешен завършек на реформата, която започна.“

„Президент и министър-председател вече не гледат в една посока.“

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 107-111

[…] На 2 септември 1998 г., след лятната почивка, е открита новата парламентарна сесия. Присъстват президентът, вицепрезидентът, министър-председателят, министрите. В приветствието си председателят на Народното събрание Йордан Соколов пожелава на всички „ползотворна работа, здраве, повече радости и повече спокойствие, за да можем да изпълним отговорните си функции… за благото на нашия народ“.

Веднага след него президентът произнася реч, която не само че не донася повече спокойствие в българския политически живот, но и разбунва сериозно духовете. Сега, след 15 години, когато чета речта, тя не ми изглежда никак драматична – напротив, твърде балансирана е. Но дотогава никой не си бе позволявал да употребява друг тон освен крайно хвалебствен по отношение на правителството (с изключение на бившите комунисти, но нападките им бяха толкова нереалистични, че по-скоро будеха смях), затова критиките на президента, макар и сдържани, се сториха на журналистите истинско събитие. Всъщност президентът в речта си дава висока оценка и на парламента, и на кабинета. Ще цитирам стенограмите на Народното събрание:

„Народните представители могат да се поздравят със свършеното дотук и то не само в областта на законотворчеството, но главно заради новия дух, новата атмосфера, която царува в парламентарната зала днес. Много сторихте и затова очакванията към вас продължават да бъдат големи.“

И по-нататък, като си спомня времето на управление на БСП, добавя:

„Загубихме достатъчно много време, когато държавата ни бе разграден двор. Ето защо искам да поздравя и Народното събрание, и особено правителството за усилията и успехите, които постигнаха през тази година и половина – държавата да бъде върната на хората.“

След това държавният глава казва неща, които в една нормална демокрация в никакъв случай не би трябвало да предизвикват прекалено внимание:

„Не бива обаче да преставаме да си припомняме във всеки момент каква точно държава искаме… Искаме силна държава, която гарантира пазарната икономика и пазарните закони, а не създава чиновници-диспечери, които от свое име регулират това. Искаме държава, в която политиците служат на своите институции, а не обратно – институциите да служат на политиците.“

И по-нататък:

„Няма да бъда честен, ако не споделя с вас и онова, което ме тревожи. Нямам никакво съмнение относно политическата воля и на мнозинството, и на правителството за успеха на българската реформа и подкрепям изцяло техните усилия. Но съм длъжен да заявя, че и мнозинството, и правителството отговарят за действията на един голям държавен административен апарат, който става все по-трудно преодолим от обикновените хора на България, една държавна администрация, от която досега много български граждани получават истински белези, огорчения, а понякога и унижение… Новите бюрократи комай са против всичко това, защото ще загубят своите диспечерски функции и източниците на своето богатство. Те са против либерализирането на икономиката, защото могат да загубят и своите разрешителни режими. Днес управляват Обединените демократични сили и те трябва да сложат на място тези бюрократи, за да не бъдат отъждествявани с тях.“

Ще си позволя, драги читатели, да цитирам и края на президентското обръщение, за да се потопим по-пълно в атмосферата на онзи ден:

„Уважаеми госпожи и господа, зная, че на мнозина моите думи ще се сторят неуместни в един такъв тържествен ден, когато се открива сесия на Народното събрание. Зная, че други ще се запитат: толкова ли е тревожно положението, та българският президент трябва да говори така пред Народното събрание? Не, в никакъв случай! Напротив, направеното през последната година и половина е забележимо много, за да бъде подценявано или омаловажавано от когото и да е, успехите са много, много повече от неуспехите. Но точно затова се тревожа – защото не искам да пропилеем с лека ръка постигнатото дотук, а го постигнахме с твърде много време и твърде много страдания от страна на цялото българско общество; защото не искам реформата да спира своя ход; защото не искам да губим инерцията, която получихме веднага след събитията през януари и февруари на 1997 г.“

Съвсем ясно е и за непредубедения читател, че президентът в никакъв случай не започва „атака срещу своите“. Критиките му са съвсем разумни и поне три пъти в обръщението посочва:

„Дотук постигнатото е много забележимо, за да бъда подценявано или омаловажавано от когото и да е, защото успехите са много, много повече от неуспехите.“

Нещо повече, от стенограмата се вижда, че народните представители, включително и тези от мнозинството по никакъв начин не са се почувствали засегнати от президентската реч. Добросъвестните стенографи са отбелязали: „Всички народни представители стават прави. Продължителни ръкопляскания“ (стенограмата може да се намери на сайта на Народното събрание).

Ето някои заглавия, провокирани от думите, с които президентът открива новата сесия на Народното събрание:

„Управляващите да сложат на място бюрократите, за да не бъдат отъждествявани с тях, общинските администрации са непосилна бариера.“

Дори във в-к „Демокрация“ (бр. 237, 4.9.1998 г.) журналистката Рени Нешкова сочи:

„Той просто назова нещата такива, каквито са в устата на обикновените хора.“

Кое предизвиква тогава реакцията на премиера и част от ръководството на СДС, които възприемат болезнено думите на президента и – както ще стане ясно по-нататък – приемат, че това негово изказване е начало на атаките му към кабинета?

Иване, кажи си!

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 256-263

Една сутрин осъмнахме с гръмки вестникарски заглавия – бившият министър на вътрешните работи атакува премиера и иска оставката му. Точно по това време Стоянов бе в Германия и медиите гадаеха как ще реагира президентът, знаейки за отношенията между него и Костов. Очакваха го с нетърпение да се върне, за видят чия страна ще вземе. Мисля, че журналистите наистина не познаваха добре Стоянов. От заглавието на „Демокрация“ все пак лъха облекчение:

„Стоянов застана зад Костов и СДС.“

Той никога не би рискувал стабилността на България, нито би подкрепил Богомил Бонев, към когото вече хранеше подозрения, че ни е „изпратен“ от определени кръгове.

На 19 април вечерта, при завръщането си от Германия, още на летище София президентът Стоянов казва:

„По никакъв начин няма да подкрепя политическата атака против Иван Костов и неговото правителство, която публично се води от Богомил Бонев, защото като президент на България нося отговорност за стабилността, за авторитета на страната.“

След това президентът критикува премиера Костов заради липсата на смелост и решителност да назове нещата с истинските им имена, защото ако беше назовал публично корумпираните, нямаше да се стигне до атака от тяхна страна. Казва също, че липсата на обяснение за причините за смените в кабинета е основание за атака и произнася знаменитата си фраза:

„Иване, кажи си, хората ще те разберат!“

Мисля си, че тогава тази фраза остана неразбрана за широката публика. Иван никога не каза нищо, а огромната част от българите много по-късно разбраха какво иска да каже президентът, но тогава вече бе наистина много късно.

Ето част от изреченото от президента (именно изречено, а не написано) на летището при връщането му от Германия, публикувано във в-к „Демокрация“ от 20 април 2000 г.:

„Един ден… България може и да не се управлява от СДС, но България винаги трябва да се управлява от легитимно избрана власт на избори, чрез волята на българския народ. България не може да се управлява от нелегитимни политици, не дай Боже, от икономически групировки и интереси, които могат да променят коренно външнополитическите приоритети на страната и да сринат нейния авторитет, който е изграден с усилията на целия български народ досега.

Корупцията е истински и сериозен проблем, но не може вълната на антикорупционната реторика да бъде яхвана от хора, зад които може да има много пари, но зад които няма отговорност за съдбините на България.

Аз не мисля, че Богомил Бонев има моралната отговорност да застане начело на тази атака против правителството. Той беше министър в това правителство и носи всичката отговорност за свършеното и несвършеното от него до Нова година. Богомил Бонев се справи много добре с редица задачи, които стояха пред МВР, но в същото време няма да скрия, че той беше сред първите български министри, които демонстрираха смущаващо близко приятелство с представители на частния бизнес. По този начин беше сред първите български министри, които позволиха политици и представители на частния бизнес да заиграят на един и същи терен, нещо, което не е позволено в демократичните държави.

Разбира се, аз няма да скрия, че и ръководството на СДС, и правителството допуснаха много грешки. Говорил съм неведнъж за тях. Тези грешки се задълбочиха след местните избори и заради липсата на смелост и решителност от страна на министър-председателя Иван Костов. Той не назова нещата с истинските им имена и сгреши. Той трябваше да обясни истинските причини за смяната на министри в своя кабинет. Това, което констатира днес Богомил Бонев, се приема от мнозинството от българските граждани, защото Богомил Бонев изговаря това, което преди шест месеца трябваше да изговори Иван Костов.

Ето защо, завършвайки с това, с което започнах – че ще подкрепя изцяло легитимното българско правителство, аз съм длъжен като президент на България да предупредя и онези български политици и от СДС, и от опозицията, които виждат в тази атака възможност за личен реванш. Бих искал да ги предупредя да не си играят с огъня, защото могат да поставят пред огромен риск онова, което с толкова трудности изградихме в България. Подкрепяйки легитимното правителство на България, този път искам да заявя, че давам моята подкрепа не без да искам нищо насреща. Аз искам от Иван Костов да прояви кураж и решителност, и самокритичност, и максимална откровеност към българските граждани. Иване, те ще те разберат. Ако сториш днес това, имаш всички шансове да запазиш не само собствения си авторитет, авторитета на СДС, но което е няколко пъти по-важно – имаш всички шансове да запазиш авторитета и престижа, който ние всички заедно и с цената на огромните лишения на българските граждани изградихме.“

Този епизод е изключително важен, първо, защото опираше до оцеляването на правителството, и второ, защото доказва, че Петър Стоянов наистина поставя отговорността си към държавата на най-високото място в ценностната си система и никога няма да я жертва заради лични отношения. Той е наясно с ролята на Богомил Бонев, който е „сред първите български министри, които демонстрираха смущаващо близко приятелство с представителите на частния бизнес“. Наясно е също така, че „Богомил Бонев изговаря това, което преди шест месеца трябваше да изговори Иван Костов“ и предупреждава всички български политици: „Да не си играят с огъня, защото могат да поставят под огромен риск всичко онова, което с огромен труд изградихме в България.“

Всички знаеха за влошените му отношения с Иван Костов и очакваха да използва Бонев като оръжие, за да отслаби позициите на премиера. Петър Стоянов не го направи. Това свое качество той демонстрира не за пръв път, ще го демонстрира и занапред. Отвратителният нашенски политически табиет да използваш всеки възможен повод, за да отслабиш политическия си опонент, без значение как това ще се отрази на стабилността на държавата, на него му е съвсем чужд. Това му качество, може да изглежда благородно в очите на хората, но със сигурност му донесе много негативи и му коства втория мандат.

Подкрепа за СДС преди парламентарните избори

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 335-340

На 5 май 2001 г. (конференцията се провежда преди парламентарните избори на 17 юни 2001 г.) в зала 1 на НДК се провежда ХІІ национална конференция на СДС с участието на 3667 делегати, открита от лидера на СДС Иван Костов. Посрещнат с овации, Петър Стоянов получил подарък фланелка и шапка с надпис „СДС“ и заявява:

„Дванадесетата Национална конференция на СДС е единственият форум на на демократичните сили през последните 11 години, който ознаменува пълен мандат на СДС в коалицията ОДС. Това беше успешен мандат за България и българския народ… Като президент на България съм длъжен да се обърна назад и да кажа съвсем обективно, честно и справедливо, че през този период на последните четири години България спря своето падане надолу. България стъпи на краката си. На България вече се гледа с други очи…

През този 4-годишен период на управление се допуснаха и грешки – прояви на самовлюбеност, на самонадеяност, на политически нарцисизъм… Съществува една тясна прослойка от хора, която може да печели само тогава, когато няма ясни правила. Политическият здрач е нейната хранителна среда…

СДС обаче има в капитала си две важни неща – успехите от четиригодишния мандат и поуката от грешките си. Големият въпрос пред СДС е ще може ли въз основа на поуката от грешките си да си върне доверието, което имаше преди четири години…“

По време на конференцията както винаги президентът не спестява неудобните истини, но прави категорично заявление, с което излиза извън ролята си на надпартиен президент. Той заявява:

„СДС трябва да продължи да управлява и след тези избори, защото дължи на България успешен завършек на реформата, която започна, както и мястото, което й се полага в Евроатлантическата общност.“

Целият печат от онова време показва недвусмислената подкрепа, която Петър Стоянов дава на Съюза на демократичните сили преди парламентарните избори. И не мога да си обясня с друго, освен със зложелателство, а може би и поради влиянието на тъмните сили, за които вече говорих, твърдението на някои от лидерите на СДС, че Стоянов се е откъснал от партията и е започнал флирт със Симеон II. Всичките му официални изявления, цитирани от българските вестници, говорят точно обратното. Петър Стоянов подкрепя СДС повече, отколкото се полага на един надпартиен президент, обединител на нацията. По-красноречиво доказателство за това от речта му на конференцията едва ли може да се намери.[…]

На 12.06.2001 Президентът Стоянов дава пресконференция, в която коментира и управлението на СДС:

„От друга страна ми се ще да подчертая, че аз съм категоричен противник на тоталното отричане на онова, което е сторено дотук – и специално през последните четири години. Направо ще заявя, че несериозно в очите на своите граждани, но и в очите на света изглежда онази държава, която преди всеки избор чрез свои политически партии заявява, че всичко, постигнато дотук, ще бъде преоценявано, преосмисляно и че ще се започва наново. Това всъщност наподобява много на революция. А изборите означават по-скоро приемственост и са обратната страна на революцията. Ако и всяка една революция да изглежда привлекателна в очите на някои хора, големите постижения на сериозните нации са постигани в периодите между революциите. Онзи еволюционен преход, който позволява на натрупванията дотук да бъдат превръщани в по-големи натрупвания след всички следващи избори във всички следващи години, според мен е залогът на големия успех.

Ето защо, без да дочакам ваш въпрос в тази посока, аз няма да се поколебая да заявя, че линията, която следваха Обединените демократични сили през тези четири години, беше правилна линия. Нещо повече – това беше моята линия… […]“

Няма никакво съмнение – пет дни преди изборите държавният глава дава още веднъж рамо на СДС. Ако няколко месеца по-късно тогавашното ръководство на СДС, начело с Иван Костов, бе дало същата подкрепа за своя президент, президентските избори нямаше да бъдат спечелени от агента на ДС – Георги Първанов. […]

Коментар на редактора Румен Леонидов в
„Това се случи пред очите ми“, книга 2, стр. 111-116

„Тук си струва да се обърне внимание на поведението на президента по отношение на политическата сила, чийто член той е от самото й създаване, която го издигна за кандидат-президент и с решаващата помощ на която той в крайна сметка спечели президентските избори. И досега старите седесари си задават въпроси от типа на: какво се случи в края на мандата на нашия президент, защо през 2001 г. СДС не го подкрепи категорично за втори мандат, както и най-острия въпрос, който може да бъде отправен към него, а именно: в стремежа си да бъде президент на всички българи, Стоянов обърна ли гръб на СДС по време на втората част от своя мандат, забрави ли кому дължи избирането си за президент, с една дума – беше ли основателна реакцията на тогавашния председател Иван Костов, който през 2001 г. обяви, че СДС всъщност няма кандидат за президент.

Както се вижда, през 1997 г. липсват каквито и да било условия за задаване на подобни въпроси. Годината е най-драматичната в най-новата история на България. На 4 февруари е решена най-острата политическа криза. На предсрочните парламентарни избори Обединените демократични сили печелят абсолютно мнозинство. Снимките от онова време показват как една седмица по-късно президентът Петър Стоянов с нескрито удоволствие връчва мандата за съставяне на ново правителство на лидера на СДС Иван Костов.

Връщам се към тези факти, за да покажа, че през цялата 1997-ма година събитията се развиваха не просто с шеметна бързина – всички действия и на Стоянов, и на СДС, начело с неговия лидер Иван Костов, бяха подчинени на идеята за спасение на България. Знам, че днес тези думи могат да прозвучат прекалено драматично, но съвременниците на онези събития ще ме разберат. Най-напред трябваше да се спасява гражданският мир, да се възстанови накърнената политическа тъкан на страната ни.

След решаването на политическата криза започнаха усилията за разрешаване на икономическата. Въпросът не беше само в липсващата пшеница и призрака на хлебната криза. Основният въпрос беше в липсата на каквито и да било сериозни реформи за преобразуването на българската икономика, за измъкването й от блатото на социалистическата закостенялост, както и липсата на чужди инвестиции и свежи пари в България: това бяха най-големите проблеми пред страната ни.

Паралелно с това България трябваше да се справя с невиждана хиперинфлация – вече стана въпрос за въвеждането на валутния борд като неотложна мярка за спасяване на българския лев и гаранция за получаване на първите заеми, които към онзи момент бяха наистина животоспасяващи. С всички тези проблеми малката ни страна трябваше да се справя през 1997 г. и Иван Костов, който пое премиерския пост в средата на годината, бе наясно с всичко това. Избирането му за министър-председател бе прието с истинска въздишка на облекчение от мнозинството български граждани. За разлика от Жан Виденов, който не бе имал никакъв управленски опит преди да стане министър-председател, Костов вече беше финансов министър в две правителства – на Димитър Попов и на Филип Димитров, имаше репутация на великолепен специалист, който знае точно какво трябва да се прави и не хвърля думите си на вятъра. Вече бяха известни неговата способност да се мобилизира и организира в трудни моменти, както и неговата забележителна работоспособност и системност.

Със сигурност Костов е осъзнавал опасностите пред страната и със сигурност е знаел, че те не могат да бъдат преодолени без подкрепата и активността на Петър Стоянов – по онова време най-популярния политик в страната. Впрочем, появата на „тримата големи“ – Стоянов, Костов и Софиянски (по онова време кмет на София и министър-председател на служебния кабинет) събуждаше умилението не само на „старите“ седесари, но и на всички българи. Затова и 1997 г. спокойно би могла да бъде наречена не само година на разрешаване на политическата криза, но и година на категоричното единство на българската десница.

Все още обаче предстоеше приватизацията, без съмнение най-важният акт в историята на посткомунистическите държави – не само в икономическо, но и в политическо отношение, приватизацията, „тази гигантска трансформация на държавна в частна собственост, от чиито крайни резултати щеше да зависи политическото (и фактическо) управление на България през следващите години“. На този въпрос ще обърнем внимание и с много по-сериозни подробности по-нататък – дотолкова, доколкото Петър Стоянов и по време на мандата си, и след това го поставя в центъра на своя анализ за случилото се и случващото се в страната ни.

Сега си струва следното ясно обобщение: през 1997 г. нямаше нито условия, нито време за открояване на политически амбиции и частни интереси – всички те биха били безсмислени, ако усилията за възстановяване на гражданския мир и за оздравяване и реформиране на икономиката се бяха провалили. През първата половина на 1998 г. вниманието на президента е насочено към полагане на солидна основа за реализиране на основната му стратегическа цел – евроатлантическа интеграция. Затова усилията са насочени към първото посещение във Вашингтон, лобиране във важни европейски столици, привличането на Турция и Гърция като наши адвокати за членство в Европейския съюз и среща с руския президент Елцин в Москва – както вече споменах, отношенията с Русия Стоянов преценява като много важни по пътя към евроатлантическото ни членство. Тези усилия на президента са споделени напълно от българското правителство. И министър-председателят Костов, и външният министър Михайлова показват очевидна съпричастност в тази насока.

Когато обаче стана ясно, че най-големите опасности са вече преодоляни и започна подготовката за приватизация, се разбра, че мотивите на участниците в голямата политическа игра не са еднакви. Някои от тях далеч по-добре от останалите са разбирали значението на парите като възможност и за лично обогатяване, и за трайно политическо присъствие. И затова ще стане въпрос по-нататък – засега е достатъчно само да маркирам, че то ще се превърне в основната ябълка на раздора между президента и лидера на СДС.

На този етап е достатъчно да видим чрез заглавията във в-к „Демокрация“ предвестника на това бъдещо напрежение – Петър Стоянов смята, че лека-полека бюрокрацията започва да се чувства като самостоятелен играч, че бюрократите от слуги на народа се превръщат в субекти със самостоятелни интереси, нещо повече: започват да обслужват интересите на тези, срещу които са призвани да се борят – новата червена олигархия. Усетил го е не само той. Усетили са го и хората, защото една журналистка добросъвестно е сложила заглавие на материала си: Петър Стоянов „назова нещата такива, каквито са в устата на обикновените хора“. Въпросът, който си задават хората, е: „Знае ли Костов за това?“

Хората са едно, но проблемът с политиците е, че невинаги мислят като тях. Обръщането на синия президент към проблемите, които започват да се появяват във вътрешното управление на България, със сигурност не се харесва на ръководството на СДС и на неговия амбициозен лидер Иван Костов. Струва ми се, че по онова време се появиха и първите признаци на политическа ревност от страна на Иван – той бе създателят на управляващата партия СДС (преди него СДС беше коалиция от партии). В интерес на истината трябва да припомним, че той подкрепи Петър Стоянов за президент на конференцията на СДС, когато трябваше да се избира между Стоянов, Александър Йорданов и Асен Агов. Костов със сигурност е разчитал, че по пътя си към властта ще има в лицето на президента не просто съмишленик, а лично верен нему човек. Не бива да забравяме, че съгласно нашата Конституция президентът не разполага и със сериозни правомощия – реалната власт принадлежи на министър-председателя. Историята в България обаче се разви по съвсем друг начин.

Заради решаващото си участие в събитията от 10 януари и 4 февруари 1997 г. и заради решителните си действия при отстраняването на БСП от власт Стоянов се превърна не само в най-популярната фигура на българския преход, но и в най-привлекателното лице на българския демократичен спектър – още повече, че подкрепи категорично СДС и Иван Костов по време на парламентарните избори.

Получи се следния парадокс – обикновено президентите идват на власт благодарение на политическата сила, която стои зад тях. И в този смисъл обръщането им срещу нея се възприема от нейните симпатизанти като политическа неблагодарност. Такъв е случаят с бившите президенти Желев и Първанов, и с настоящия президент Плевнелиев, който никога не би станал президент, ако не бе посочен и подкрепен от радващата се на висока популярност по това време ГЕРБ и нейния лидер Бойко Борисов.

При Стоянов се случи точно обратното: макар и избран за президент с подкрепата и гласовете на СДС, той върна този жест двойно, като отстрани преждевременно БСП от властта, предизвика и организира предсрочни избори и с поведението си на неоспорим авторитет по това време преля от своята популярност на СДС. По онова време този факт се коментираше много широко – СДС би спечелил изборите и без подкрепата на Петър Стоянов, но абсолютното си мнозинство със сигурност дължеше на популярността на „своя“ президент.

В първата част на тази книга Йордан Василев припомня симптоматичните думи на покойния вече депутат от Смолян Звезделин Кафеджиев: вместо да обяснява на гласоподавателите в своя регион програмата на СДС, той му „намерил лесното“ и казвал: „Ще работим заедно с президента!“ Е, щом е така, отвръщали му хората, ще гласуваме за вас, и тези срещи завършвали с хубави родопски песни. Тогава за първи и единствен път в историята Смолян спечели три от четирите мандата. Ето защо Костов приемаше без резерви високия авторитет на Стоянов в първата година от управлението си – от това СДС само печелеше. Президентът бе със своята партия неизменно в процеса на нейното възмъжаване в управлението.