Новият президент на България Петър Стоянов изглежда толкова различен от предшественика си, че няма накъде повече. Той е западен тип по възгледи и цели и не губи време в кършене на ръце или философстване.

Българите се довериха на човека, за когото се надяват, че ще убие двуглавата ламя на бившите комунисти и икономическата мизерия.

Докато предшественикът му Желю Желев – бивш комунист, станал дисидент – се оказа безсилен пред некомпетентността на няколко последователни правителства, Стоянов определи курса си на действие още преди да встъпи в длъжност.

Той очерта политиката си, заяви, че няма да бяга от отговорност за политически решения и събра интелектуалци и експерти от всички сфери на живота, за да го съветват.

Избирайки Брюксел – седалището на Европейския съюз и НАТО – за първото си официално пътуване в чужбина, преди да е изминала и седмица, откакто пое длъжността, той ясно показа приоритетите си.

Дори по външен вид и държане Стоянов е твърде различен от Желев – дребен мъж с вечно разчорлена сива коса, склонен към размисъл, от чието облекло лъха скуката на миналото. За разлика от него Стоянов е енергичен, с държавнически и западен вид и в поведението си, и в облеклото си. Докато Желев говори малко френски – езика на литературата, Стоянов говори свободно немски – езика на бизнеса.

Желев постепенно се отдалечи от хората в края на управлението си и загуби тяхното уважение, защото бе твърде колеблив. За него на първо място стояха моралните ценности.

Стоянов, бивш адвокат, сега ще трябва да приложи уменията си да преговаря, за да потърси консенсус между политическите съперници и народа, без да загуби доверието им.

Това е трудна работа за президент с малко официални пълномощия. Ако се провали, Стоянов може да се окаже също толкова дискредитиран, колкото и останалите управляващи.

Стоянов вече се старае да спечели доверието на народа, като се държи откровено и отзивчиво. Надеждите са големи.

Невъзможно беше да се пренебрегват правата на народа, дори и бившите комунисти понякога се предават … Главен герой на неочакваната развръзка е президентът Петър Стоянов.

В президента Петър Стоянов българите виждат спасителя от кризата, защото живеят в страна, която единствена от бившия соцлагер не успя да се справи с промяната.

Първите сто президентски дни, които се закръглиха вчера, бяха без преувеличение най-силните управленски дни на България след падането на Берлинската стена.

Тази книга е написана с несъмнената страст да бъдат разказани важни събития от нашата история, преди да бъдат забравени или подменени от професионални лъжи, които доста успешно превръщат миналото в далечно и отдалечено за новите поколения непонятно време на хаос и противоречиви исторически претенции. Опитът на Йордан Василев е честен и фактологически достоверен. Става дума за събития, които или се премълчават, или се преразказват по изкривен и политикански начин, без усет за ефекта и съдбоносното значение на поведението на ключови политически фигури, които ще предопределят геополитическата съдба на страната за векове от сега нататък. Една от най-значимите исторически фигури от последните две десетилетия е без съмнение Петър Стоянов – първият държавник на прехода, който фактически наложи новия цивилизационен избор на България.Той е всъщност и първият истински президент на България, избран от свободни хора с надеждата за истинска демократична държава и неслучайно е припознат от общественото мнение за най-популярния политик на прехода. Според мен той е заслужил това призвание и с неопетнената си репутация на честен политик, който никога не постави личното над общественото и е един от малкото, които имаха непоколебимо чувство за историчност и респект към жертвите на комунизма.

Настоящото издание е важен принос към нашия неизпълнен дълг да помним миналото си и да знаем точните измерения на историческата ни съдба, в която президентът Петър Стоянов изигра толкова важна и неоценима роля. Вярвам, че тя ще бъде прочетена и ще остане като свидетелство за поколенията български европейци, които един ден ще искат да узнаят началото на нашия път от подземията на тоталитарния мрак към хоризонтите на Свободата. Следвайки този път, ние трябва да изкажем уважението си към автора Йордан Василев и неговото служене на истината.

Президентът Петър Стоянов – по острите стъпала на най-новата ни историяПетър Стоянов е един от мълчаливите президенти. Рядко се явява в публичното пространство, въпреки че със своя богат житейски и политически опит той би могъл да бъде изключително полезен за държавата ни, особено в критичните точки в най-новата ни история. Добре, че се навършиха 20 години от избирането му за Президент на Република България (3 ноември 1996 г.), за да дойде и конкретният повод за тази книга.

Изданието за първи път събира най-представителната част от негови изказвания, статии и интервюта в български и световни медии, срещите му с политическия елит на света като се започне от Борис Елцин и Михаил Горбачов и се стигне до личното му приятелство с Тони Блеър и Бил Клинтън. Един истински калейдоскоп на световната политическа история. В голяма степен с категоричния си избор за евроатлантическата интеграция на България той легитимира новото лице на държавата ни на световната политическа карта. Благодарение на неговата категоричност България подаде официална молба за членство в НАТО. Пак той бе основният двигател за формирането на българската позиция след натовската атака срещу режима на Милошевич. С неговото име е свързано и първото в историята на България посещение на американски президент – Бил Клинтън, което за първи път постави страната ни в обществения фокус на САЩ.

Книгата внася нови моменти във вече замъглените политически хоризонти от близкото минало – падането на правителството на Жан Виденов и отказа за връчването на мандата на БСП, което сложи край на политическата криза и вдигна личния рейтинг на новоизбрания президент до 91 %, безусловната подкрепа на новото правителство на СДС за реформите в България. Заедно с това ставаме свидетели и на негативните промени на това управление, охлаждането на отношенията с властимащите и особено с водача на СДС Иван Костов. Знаменитата фраза на Президента Стоянов “Иване, кажи си!“ и досега остана неразбрана.

От дистанцията на годините не може да не направи впечатление правилността на неговото политическо поведение, оценките му за горещите събития от българската и световната история. Някои от неговите послания и фрази продължават и днес да живеят в публичното пространство. „Страната има нужда от нов обществен договор между управляващи и граждани“ – обяви той при встъпването си в длъжност. „Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България“ и „Обичам Русия, но повече от Русия обичам България!“ – през 1998 г. И след като загуби изборите през 2001 г.: „Ще изляза от парадния
вход така, както влязох – с вдигната глава.“

В книгата, освен профила на държавника, поел отговорността да легитимира България в световната политическа общност, личи и личния профил на човека Петър Стоянов. Изключително любопитни са страниците за личното му битие по време на тоталитаризма, за семейството и пътя от успешен адвокат до Президент на Република България. Усмихнат, с южняшки темперамент, борбен и всеотдаен, роден лидер. Човек, способен да общува както с най-обикновените хора, така и със световните политически лидери. Истински държавник – вдъхващ доверие и авторитет. Този сборник е документ, не само за президентската биография на Петър Стоянов, но и свидетелство за пътя на родината ни по острите стъпала на най-новата ни история. И неговият личен принос за това.

Дотук се говори предимно за фигурата на президента Петър Стоянов – и аз няма как да отделя книгата от неговата личност. Затова искам да започна с едно твърдение: президентът Стоянов е според мен единственият доказан политик визионер в България от най – новата ни история. И това е огромно изключение за съвременния ни политически живот. Онова, което днес ни липсва, е точно този тип правене на политики, точно такъв тип отношение и поглед към света. Така че тази книга е навременно необходима. Под визионер разбирам не точно това, което много често мислят хората – днес те биха казали: „Каква визия е да влезем в НАТО и в Европейския съюз?!“. Днес – да. Но в средата на деветдесетте години на ХХ век? А и по-важният въпрос е как индивидът осъществява визията. Визионерът прави това решително, впрочем това събитие е доста добре документирано в текстовете на тази книга – имам предвид връщането на мандата на БСП през 2007 г. и създаването на служебно правителство, което да заяви ясно и официално желанието ни за влизане в НАТО. Тази крачка, това усилие може да бъде направено само от човек с изключително виждане за онова, което ще последва нататък. Визионерът е човек, който взема решения бързо и категорично в момент, в който те изглеждат невероятни. Според мнозинството те не биха могли да се случат. Но се случват. Ние нямаме друг такъв политик в нашето днешно време.А човек, който има подобна енергия и подобен начин на гледане към света, е важно как говори. Петър Стоянов говори така, както всички лидери – говори откровено, говори пряко, говори аргументирано. Онези, които ще прочетат сега книгата и ще могат да видят всички текстове на неговото говорене на едно място, ясно ще схванат, че той никога не прави компромиси. Има в нея един много интересен текст, публикуван във „Вашингтон Поуст“, в който той разказва следното: „Питал съм – казва – моя баща: „Вие не усещахте ли какво ще стане в онези години, след Втората световна война, защо не избягахте?“. А бащата отговаря: „Ние знаехме какво може да стане, но не очаквахме, че Западът ще ни предаде“. А този текст е публикуван в САЩ и говори пряко пред американците, говори абсолютно откровено. А и е факт – примерно често в други текстове Петър Стоянов говори по същия начин за „случая Ялта“. Тоест той не е човек, който говори едно, а мисли друго и счита, че това е политика. Визионерът прави едно нещо: казва това, което мисли, изрича това, което прави. И следва нещо изключително важно. Това е вече дарба, това е талант – Петър Стоянов е майстор на словото. И това не е свързано с професията му на адвокат. Ние знаем, че той е създател на много прословути, известни фрази – като „фабриката за илюзии“, като „Обичам Русия, но повече от нея обичам България“ и т.н. Но важно е да разберем как той обиграва тези фрази. В един друг текст, който чете отново в чужбина, той казва: „Аз говорих за затваряне на „фабриката за илюзии“, но трябва да има много „цехове за надежда“. Тази игра с фразите създава ефект, обагря словото му и привлича хората. Но онова, което е важно, е, че той казва винаги истината. Казва я ясно и хората вярват на това слово. Защо? Когато П. Стоянов казва „цивилизационен избор“, всеки интелигентен човек знае, че това означава „да преследваш много дълго, ограничавайки себе си (тоест природното начало в себе си), определена цел, която е свързана с по-добро, по-полезно състояние за теб и подобните ти“. И така той не е лъгал за скоростта на промяната – нещата ще стават бавно, бавно, но трябва да е необратимо.

От тези позиции на автора как изглежда книгата „Преговор на историята“?

Първо, иска ми се да споделя, че докато я четох, си спомних онези моменти от българската политика, свързани с огромни надежди, след това си спомних моментите на покруса… Но като стигнах до средата, видях, че точно там са текстове от времето, в което изтича мандатът на президента Стоянов, а след това следва още половин книга. Тоест това не е книга за президента Стоянов в неговия мандат, а за президента Стоянов като фигура на България. На едно място го питат: „Е, какво толкова вършите сега?“. И той отговаря: „Казах на Мик Джагър, че тяхната музика е била изключително важна за нас едно време като вид съпротива“. Искам да ми кажете колко са българите, които могат да кажат нещо на Мик Джагър за нас. Но като президент на

България, а и понеже говори прямо, говори честно, говори интелигентно, събраното в тази книга ни представя добре. Защото тази книга ще бъде четена не само от нас. Или казано с други думи – когато ние я четем, ще изпадаме в тези емоционални състояния на обществените ни надежди, покруси и т.н. Но тази книга ще бъде четена и за друго. Тя е запис на най-съвременната история на България – затова и носи това заглавие. Защо казвам запис? Защото книгата е „правена“ на мига. Това са текстове от интервюта, текстове от речи, текстове със съдържание, които са ангажирани с точно определен исторически момент. Правена е, в допълнение, пред други хора, защото тези слова са произнасяни публично. И всичко казано по този начин може да бъде проверено. Тоест книгата като цялостен текст, който събира, който се превръща в хранилище не само на авторовата мисъл и слово, е всъщност документ. Изключителен документ – исторически документ за това какво се случваше и се случи с нас. Разбира се, едни мемоари е прекрасно да допълнят тази картина, дай боже това да се случи. В същото време тази книга ще бъде четена и като учебник. Онези, които искат да се занимават с политика, трябва да четат тази книга. За да знаят какво е да имаш позиция, как тя се отстоява, как тя може да променя света. И онова, което може да ви учуди, понеже в публичното пространство действат други образи, образи, които се опитват да унищожат всичко, което беше ценно в процеса на демократизирането ни и в СДС: Относно Петър Стоянов можете да чуете: „Той загуби изборите!“, „А после защо се върна в политиката? Защо стана председател на СДС, защо стана народен представител?“. И т.н. Но сега, когато четете тази книга, ще видите колко последователен е той във всяка една позиция, която заема. Ще видите как използва ситуацията в полза не за себе си, а за онова, което е идея и което движи напред. За жалост, днес такава политика в България не се води и това е откъм 2001 година насам, а политиците визионери като че ли изчезнаха и в Европа или драстично намаляват и в този смисъл подобен тип книги остават не само свидетелства на времето, но един вид учебници за този маниер на мислене, говорене, действане. Ценна книга, определено ценна. И като имам предвид възможните начини на прочит, мога да обобщя, че тя съчетава емоционалното преживяване на най-близката ни история с разума и аргументите на визията за завръщането на България в европейския културен кръг. Съчетава актуалност с дълготрайност и самата е аргумент да продължим една традиция, която са ни завещали политиците визионери на следосвобожденска България.

Президентът показа, че когато става дума за съдбоносни неща, има куража да заеме категорична позиция, без да се страхува за рейтинга си.

Петър Стоянов е оптимистичният лидер на един дълбоко песимистичен народ!

[…] България има късмет, че има за президент Петър Стоянов. Макар и да разполага с по-малко власт над повечето неща, отколкото министър-председателя, благодарение на силата на личността си и убеждението, той успя да накара българите да се почувстват по-уверени в себе си, което не е малко постижение в тази част на света, където след разпада на комунизма преди едно десетилетие няма много причини за радост.[…] „Най-съкровеният ми страх“, казва г-н Стоянов със страст, „е корупцията. Ако нашите реформи са придружени от корупция, самата демокрация ще бъде застрашена.“ Той прилича на гладиатор, борещ се срещу силите на мрака и нечестността. А българите обичат да казват, че Спартак е българин.

[…] Очевидно е, че той е наясно с нещата. Откритият му стил е напълно различен от тесногръдия и угоднически стил на апаратчиците от съветски тип, с които все още изобилства София.

[…] Може би с изключение на полския президент Квашневски, Петър Стоянов е най-популярният президент в Източна и Централна Европа.

Във всеки случай основното му оръжие е неговият морален авторитет.

Скъпи Петър, Искам да изкажа дълбоката си благодарност за подкрепата ти за Глобалната инициатива на президента Клинтън – (CGI). Участието на уважаван световен лидер като теб засилва въздействието на годишната среща върху нашите общности и за мен е чест, че отдели време в натоварената си програма, за да се присъединиш.[…] Бях вдъхновен от твоите идеи, от твоята инициативност и най-вече от твоя оптимизъм. Нашата работа се зарежда от непоколебимата ни вяра, че можем да въздействаме за прогреса на света и аз високо ценя твоята роля за осъществяването на тази обща мисия.

Днес Петър Стоянов се намира в незавидна ситуация: представителите на левицата имат всички основания да не го обичат, защото той никога не е криел антикомунистическите си произход и възгледи … и май единствен от изявените български политици не е бил член на БКП. Днешните „десни“ пък, въпреки че се отнасят към него уж с респект, се стремят всякак да го заобиколят, защото изпитват неудобство от принципните му позиции против корупцията и политическата алчност, а и заради безукорния му произход. На неговия фон повечето от тях има защо да се чувстват неудобно: с „червените“ си биографии, с кандидатстванията си в Партията или със силната си роднинска или икономическа зависимост от бивши комунистически дейци.

[…] Познавам Петър Стоянов от студентските години и знам, че неговият патриотизъм е вроден, дори фамилен, не е придобит в тайни школи или царски лицеи. Но трудноразвиващото се наше общество сякаш не успя да оцени неговата последователност в защитата на националните ни интереси. Забележете само колко трайно развива държавническото си поведение спрямо Македония. Нещо, което ме учуди и мен, докато редактирах тази книга.Да, всички знаем, че за първи път наш държавник, от 50 години насам, публично изрече, при това пред очите и ушите на целия свят: „Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България!“ Да, знаехме и това, че президентът ни е първият български политик и държавник, който в прав текст заяви, че България е готова веднага да изпрати войска в Македония, за да й помогне срещу терористичните акции на косовските паравоенни отряди – това не направихме дори след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Да, някои недоброжелатели ще кажат, че тези две общоизвестни международни изяви имат блясъка и ефекта само на предупредителни сигнални ракети, или дори на стряскащи дипломатически фойерверки, че са повече пушилка, без дим, което обаче не е така… Ако сте обективен читател, не може да не сте отбелязали и оценили неговата постоянна загриженост за Македония, която споделя при всяка своя среща с различни европейски лидери. И по време на задължителните съвместни пресконференции той нито веднъж не пропуска възможността да заяви нашата българска солидарност с Република Македония.

И още една от най-отчетливите характеристики за управлението на президента Стоянов: „По негово време България получи небивал авторитет. Нека не забравяме, че по покана на българския президент за първи път в своята история страната ни бе посетена от американски президент. И от министър-председател на Великобритания. И от кралицата на Холандия, и от тази на Дания. И от краля на Швеция. И от краля на Йордания. Както и от английския престолонаследник принц Чарлз…“

И още нещо: при целия му проантлатически плам и себеотрицателна готовност да стори дори невъзможното, за да ориентира България на Запад, Петър Стоянов успя пръв да затвори и фабриката за илюзии в отношенията с Русия… Но как? С впечатляващ, балансиран, умен и находчив подход спрямо Кремъл, спрямо любимата му руска интелигенция. И най-силно впечатлява категоричният му отказ да следва комплексарската антируска реторика на някои доморасли демократи.

Сигурен съм, че президентът си е направил много добре сметката: Русия трябва да бъде уважаван и равнопоставен партньор на България, но цената ни ще се вдигне двойно, ако един ден станем членове на НАТО и на ЕС. Друг е въпросът как следващите правителства използваха това повишаване на цената и дали не я проиграха като исторически шанс… Краят на този двутомник е краят на един исторически по своята същност мандат, в който бяха положени темелите на новия ни европейски дом – веднò с успехите и грешките, които допусна Стоянов през него.

Но след десет години вече всичко му е простено, дори и от скептици като мен. Сега, когато осмислям от разстоянието на годините и събитията описани от Йордан Василев, разбирам, че освен късмета да съм общувал и другарувал с неколцина големи български писатели, поети и интелектуалци, с чисти Човеци на Духа и Словото, съдбата е била доста благосклонна да ме приближи, отдалечи и пак приближи до един от сърдечните ми приятели от моята младост, който се оказва, в крайна сметка, и голям, много голям, и много български политик.

Вярно, трябваше да мине време, вярно, голямото се вижда отдалече, но може би ако не бях потънал в текста и в контекста на този обемист том, ако авторът Йордан Василев не беше ми се доверил да му бъда редактор, едва ли щях доловя толкова детайлно и да усетя с върха на сетивата си както възторзите, възходите, паденията и драмите на политика Петър Стоянов, така и свирепата му участ да остане неразбран. От нас. Но на бъдещите българи Петър Стоянов със сигурност ще бъде по-близък. И по-добре разбран.