Петър Стоянов е първият български политик, който подчинява изцяло предизборната си кампания и целия си мандат на идеята за членство на България в НАТО и Европейския съюз. Той смята това за основен външнополитически приоритет и го нарича „цивилизационен избор“. Освен това е наясно, че без да бъде приета в НАТО България много трудно ще стане член на Европейския съюз, заради реномето се на най-верен сателит на бившия Съветски съюз. Затова едно от първите му действия, след като встъпва в длъжност е да поиска незабавно, от назначения от него служебен кабинет да подготви молба за членство на страната ни в Северноатлантическия алианс.

Ако в онзи момент страната ни не бе действала толкова решително, по-сетнешното развитие на България можеше да бъде съвсем различно.

Това прекрасно е уловил Филип Димитров в книгата си „Митовете на българския преход“. (Изд. Сиела 2003, стр. 63)

„Петър Стоянов пое отговорността за незабавно подаване на молбата ни за членство в НАТО и Софиянски, независимо от колебанията на някои министри, я предяви. Този акт беше от решаващо значение за страната и трябваше да се извърши подобаващо бързо, макар и в тогавашния НИС на СДС да нямаше убеденост, че моментът е назрял.“

Из Обръщението на президента на републиката
Петър Стоянов в навечерието на Мадридската
среща на най-високо равнище на НАТО –
8 юли 1997 г.

[…] Стремежът на България към европейския тип цивилизация не е конюнктура, нито модно увлечение, а е стратегическа цел и независимо от отговора на Мадрид ние трябва да трансформираме обществената си енергия не в отчаяние, не в униние, а в още по-интензивна работа. Защото всеки цивилизационен избор изисква усилия. Без труда на всички ни – от парламента през правителството до моя труд, без всяко наше усилие да се доближаваме до стандартите на демократичния свят, няма да постигнем кой знае колко.

[…] Северноатлантическият договор за нас е не само войскова реформа, той е и демокрация, развита икономика, висок жизнен стандарт, свободна журналистика, мотивирана младеж и преди всичко – начин на живот, избран на прага на двайсет и първия век.
Аз ви обещавам, че ще припомня тези аргументи и от мощния микрофон на Мадридската среща.
Защото България не може без свободния свят. Но и свободният свят също не може без България!

Йордан Василев „Това се случи пред очите ми“,
книга 1, стр. 48-49

[…] Ще напомня, че по онова време дори само споменаването на НАТО предизвикваше бурни реакции сред левите депутати, включително подигравки и всевъзможни обвинения. Политически дейци, които в наши дни приемат най-радушно представители на НАТО, тогава не даваха и дума да се спомене за членство на България в пакта.

Когато през 1990–1991 г. във Великото Народно събрание Соломон Паси канеше депутатите да участват в основаването на Атлантическия клуб, повечето от тях го гледаха като ненормален. В една зала на ВИАС се събрахме 50–60 души и го основахме. Но едно е да се съберем група ентусиасти и да пропагандираме идеите на атлантизма и евентуалното членство на България, а съвсем друго бе идеята за членство на страната ни в НАТО да бъде поставена като главен акцент в предизборната програма на кандидат-президента Стоянов. Защото десетилетия наред на българите им бе втълпявано, че това е някаква ужасна организация.

В действителност Петър Стоянов бе първият български политик, който категорично и без увъртания заяви, че ако спечели президентските избори, това ще бъде основна цел на външната му политика. Така идеята за членството на България в НАТО за първи път бе институционализирана – дотогава тя изглеждаше по-скоро пожелание или дори проява на политическа екстравагантност.

Още при онази ненормална обстановка бъдещият главнокомандващ решително заявява позицията си. Това, че в Панагюрище казва: „Без родолюбие и почтеност не можем“, е всеобщо приемливо, но в Монтана той хвърля истинска бомба с думите: „Членството в Европейския съюз и НАТО ще ни извади от изолацията“ (нека добавя, че това се случва на 1 май 1996 г.).

Всъщност кандидат-президентът на СДС ще следва тази политическа линия до края на мандата си. Дотогава, увлечени в антикомунистическа риторика, ние сякаш бяхме позабравили винаги актуалните тези за родолюбието и националните идеали. Комунистите ловко се възползваха от това, създавайки свои националистически „подразделения“.

Петър Стоянов обаче обедини позицията си за НАТО и ЕС с идеята за реализиране на българските национални идеали в новото време и новия свят. „Днес българският национален идеал най-добре може да се реализира чрез членството ни в тези две организации“ – повтаряше неуморно той. И пак по това време обяви, че за България този стремеж представлява новия „цивилизационен избор“ на страната ни. Колко подигравки тогава отнесе от лявата преса, но колко бързо се променят нещата в политиката и уви, колко лесно се забравят.

Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми“,
книга 1, стр. 237

[…] Президентът Стоянов е поискал от служебното правителство да подготви официалната молба на Република България за членството в НАТО (това се случва на 17 февруари 1997 г.). И дори взема лично участие в съставянето на молбата.

Цялата тази операция се извършва в рамките на 24 часа – в това няма нищо неестествено, Петър Стоянов просто изпълнява даденото си обещание. Впрочем няма и време. Срещата на върха на НАТО е през юни същата година и ако молбата не беше подадена веднага, щяхме да изпуснем последния влак.

Сега си мисля колко е била благосклонна по онова време съдбата към българския държавен глава. На практика той управляваше държавата в навечерието на изборите, защото парламентът бе разпуснат, а служебният Министерски съвет бе на пряко президентско подчинение.

Бил съм депутат в две народни събрания и мога да се обзаложа, че ако молбата ни за членството в НАТО бе тръгнала да минава по етапния ред, от комисия към комисия и от инстанция към инстанция, щяха да ни трябват месеци, за да може най-сетне да стигне до някоя от срещите на върха на Атлантическия алианс.

Никой не се съмняваше, че макар и в политически нокдаун, партията на бившите комунисти максимално ще усложни процедурите в Народното събрание – точно толкова, колкото е нужно, за да изпуснем всички срокове и да останем в компанията на страни като Беларус, Молдова и Украйна. Молбата ни обаче е подготвена светкавично и посланикът ни в Брюксел връчва текста на Хавиер Солана, генералния секретар на НАТО, а той приветства решението като важна и решителна стъпка от страна на Република България.

Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми“,
книга 1, стр. 237

От 8 юли 1997 г. започват вълненията около нашето членство в НАТО, защото президентът заминава с българска делегация за Мадрид, където има Среща на върха. […]


На 9 юли нашият президент има среща на четири очи с президента на САЩ Бил Клинтън. Американският президент използва случая, за да се срещне с всички президенти на бившите социалистически държави. Срещата му с държавния глава на България, разбира се, е кратка, но съм длъжен да я отбележа, тъй като тя е първата среща между американския президент и българския му колега.


След разговора Петър Стоянов пояснява пред журналистите, че най-силно е впечатлен от това, че президентът Клинтън не говори с думите на формалната учтивост, а като човек, прекрасно запознат с положението в Източна Европа. Думите му наистина са не само проява на учтивост, защото само четири дни по-късно, на 13 юли, у нас пристига Уилям Коен, шефът на Пентагона. Той идва в София като специален пратеник на американския президент и заявява, че САЩ са забелязали дълбоките промени, които обхващат страните от Прибалтика до България. […]

По-късно Уилям Коен споделя пред журналистите:

„Вашият президент е изключително очарователен държавен лидер, който се е ангажирал да направи нация от достойни хора.“

Интензивните контакти между българския президент, президента на САЩ и секретаря по отбраната на САЩ продължават през целия мандат на държавния ни глава. Очевидно е, че висшите кръгове на американската администрация са оценили новия му стил на работа, толкова различен от „дървеното“ поведение на повечето източноевропейските комунистически лидери, както и неистовото му желание да нареди страната си сред членовете на НАТО и ЕС. Не е останало незабелязано и непосредственото му поведение, защото три години след тази първа среща, в обширно интервю, което Уилям Коен дава за американското сп. „Лидерс“, бр. 4 от 2000 г. (слава Богу, че вече имаме интернет, та можем да намерим всичко, което ни потрябва), попаднах на следния цитат: На въпроса: „Срещали ли сте се с някои от най-влиятелните политически и военни лидери в света. Кои от тях ви впечатлиха най-много, особено като се има предвид тяхното разбиране за политическите и икономическите промени след края на Студената война?“, Коен отговаря:

„Имам впечатления от много лидери, макар че ако започна да ги изброявам, без да искам ще пропусна някои от тях. Има обаче няколко млади политически лидери, чиито имена веднага ми идват наум и които са много впечатляващи – йорданският крал Абдула, българският президент Петър Стоянов и кралят на Мароко Мохамед VI.“

По-късно, когато Петър Стоянов загуби изборите за втори президентски мандат и напусна „Дондуков“ 2, Уилям Коен го покани да се присъедини към неговия проект „Глобални лидери“ във Вашингтон.

[…] В усилията си за приобщаването ни към НАТО и ЕС президентът може да бъде вече много по-спокоен, защото има изключително силен съюзник в лицето на парламентарното мнозинство на ОДС и неговото правителство. Но има и сериозни противници в лицето на бившите комунисти. БСП продължава категорично да се възпротивява на идеята за членство в НАТО. Създадените с нейни пари и работещи изцяло под нейно влияние „граждански организации и дружества“ продължават всекидневно да внушават, че членството ни в НАТО е предателство на българските национални интереси или че в най-добрия случай не бива да заменяме старите си господари от Москва с новите от Брюксел. Това последното беше любимата теза на по-перфидните комунистически глашатаи и трябва да призная, че имаше доста добър отзвук сред част от българския народ, защото на преден план се изтъкваха уж националистически аргументи, които за не много опитния в политическо отношение български гражданин звучаха доста привлекателно.

Стигаше се дотам известни български политици и интелектуалци сериозно да защитават тезата, че България трябва да остане неутрална като Швейцария. Тъй като опитните играчи от БСП разбираха, че откритото опълчване и обругаване на Запада няма да ги доведат до успех, те мигновено се превърнаха от интернационалисти в загрижени за България националисти: „Докога ще робуваме на чужди сили?“, питаха те, много бързо забравили, че 45 години страната ни робува на Москва най-вече благодарение на тяхната сервилност. Премълчавайки съзнателно факта, че НАТО и Европейският съюз са организации на равноправни членове, които винаги можеш да напуснеш. И с това трябваше да воюва президентът Стоянов. Включително да дава поредица от интервюта, в които да обяснява, че България не е Швейцария, а напълно разорена балканска страна с източени банки и че претенциите за политически неутралитет и бляна за някаква „балканска Швейцария“ са абсолютна глупост.


Разлистването на старите вестници показва това – лидерът на БСП Георги Първанов и ген. Любен Петров оповестяват: „БСП каза: „Не!“ на НАТО.“ Само след броени дни думите им са потвърдени от пленум на БСП – срещу влизането ни в НАТО са гласували 61 членове, само един се е въздържал. Тази позиция на БСП продължава да бъде трайно декларирана и през следващите години, а нейната кулминация бе отбелязана с открития „бунт“ на ген. Ангел Марин против членството ни в НАТО. Това се случи в началото на 1998 г., но си струва да го отбележа тук, в контекста на непрестанните усилия на президента за членство ни в НАТО и противопоставянето на БСП.


Ген. Ангел Марин, който тогава е командващ на ракетните войски и артилерията, уж деполитизиран, на скандална пресконференция укорил президента, военния министър и шефа на Генералния щаб, че искат да вкарат България в НАТО. Президентът веднага организира среща с офицерската легия „Г. С. Раковски“ и заявява, че няма да допусне разделение в армията, подобно на това в Българската православна църква, където има два синода.

[…] Лично главнокомандващият Петър Стоянов оповестява пред очакващите го журналисти, че ще уволни незабавно ген. Марин и че чака до един час Министерският съвет да му изпрати писмено предложение за това. Мотивите на държавния глава са ясни: българските офицери трябва да служат на родината си, а не да правят политика. Съгласно Конституцията политическите решения се вземат от Народното събрание, правителството и президента. Генерал Марин по недопустим начин взема страна в конкретен политически спор и затова няма място в Българската армия.

Това са, разбира се, юридически основания и президентът има пълно право. Зад тях обаче стоят много по-важните политически мотиви: Стоянов схваща прекрасно, че акцията на ген. Марин съвсем не е индивидуална проява, нито е израз на бащинската му загриженост към армията и бъдещето на България. Тя със сигурност е внимателно планирана от БСП и е много вероятно след нея да последват и други подобни акции в армията. Следващите събития потвърждават всичко това.

Президентът е длъжен да реагира светкавично на тази добре обмислена провокация и да я пресече с желязна ръка, което и направи. Защото знаеше, че ако не отреже веднага гангренясялото място, заразата може много бързо да се разпространи. Журналистите тогава бяха доста учудени от категоричната решителност, с която иначе диалогичният ни президент моментално уволни ген. Марин. Веднага след това в публичното пространство изскочиха предварително подготвените яростни критики по негов адрес: обезглавявал армията, не се вслушвал в думите на висшите офицери, бил авторитарен и т.н.

Лично аз мисля, че в онзи исторически момент безапелационната намеса на президента Стоянов беше от решаващо значение за страната ни. Той нямаше никакво право да подцени всеки подобен инцидент, който застрашаваше стратегическата линия на България.

Коментар на редактора Румен Леонидов
от книгата на Йордан Василев,
„Това се случи пред очите ми“, книга 1,
стр. 251-253

[…] Стратегическото мислене на Стоянов още тогава, по онова време, остана недокрай разбрано – той бързо беше провидял, че единствената гаранция на страната ни да бъде спасена е да се надява на съдружието на Запада и да върви към своя европейски просперитет. А условието бе да влезем и във военното семейство на развитите държави. Тоест не само на думи да се самоопределяме за демократична, правова страна, а и да скъсаме веднъж завинаги с шизофреничната политика на раздвояване между Изтока и Запада.

Тази ясна днес стратегическа гаранция за посткомунистическото ни, все още необразовано в политическо отношение общество, бе неразбираема. Езикът на глобалната политика остана дълго време непонятен за нашата публика, срещу него водеше война езикът на инерцията, на фантазьорството, че можем да останем неутрални като Швейцария и Австрия, че не е лошо да седнем на европейската софра на западняците, но не и да ядосваме съседна Русия, която винаги може да ни се притече, ако трябва пак на помощ.

Иконите на комунистическото мислене бяха изгорени, но самото мислене нямаше как да бъде насила изтръгнато. А и насилието вече бе завинаги отречено. Оставаше някой да се саможертва и да поеме отровните негативи на неразбирането, да стои като едноок между кьорави, да изглежда в очите на слепите дори натегач пред Запада, да повтаря като зазубрена мантра: „НАТО, НАТО, НАТО!“ Този някой бе Петър Стоянов. […]

Той пръв пое неблагодарната мисия на човек, провидял спасителния път пред отечеството ни, път, който водеше през пустинята, той пое политическия риск и знаеше, че в края на пътя, ще бъде изоставен от своите, че може би го изоставят, защото е различен, много различен, и ще го оставят съвсем сам, да се оправя в самотата си. За да се мъчи, да вие вътрешно, вместо благородно да го пребият със собствените му камъни – събрани за противниците му.

Стоянов е политик от нов тип, от европейски мащаб, който се радва и днес на обществено уважение, сега е извън голямата политика на България. Затова пък в националната ни кланица вече 22 години вегетират политическите вегетарианци, които и сега са готови да го разкъсат, ако случайно попадне сред озверялата им за кръв глутница.

Посочете ми друг успешен български политик от най-новата ни история, който хем да е признат от обществото ни за най-популярната личност на прехода, хем тази съхранила авторитета си личност да стои извън политическия национален отбор на страната ни и всички политици да са радостни от това.