19 юли 2016 г.
Статия, публикувана във в. „24 часа“
След британския референдум за излизане от Европейския съюз Европа е изправена пред едно от най-сериозните предизвикателства в следвоенните си години и България няма как да остане встрани от разговора за това. Бъдещият статут на българите, живеещи в Обединеното Кралство, възможностите за нашите студенти там, последиците за търговско-икономическите ни отношения – всичко това е част от разумния и задължителен разговор, който българските политици, а и българските граждани трябва да проведат. Не по-малко съществена е и темата за бъдещето на Европейския съюз.
Нуждата от такъв дебат е очевидна, той е търсен и от днешните европейски лидери и опира до въпроса за реформиране на ЕС. Да, ЕС има нужда от дълбоко осмислени и сериозни реформи. И тези реформи трябва да бъдат съобразени с новата ситуация и в Европа, и в света. След края на студената война светът се промени съществено, съществено се промени и ЕС.
От съюз на 15 държави, които през годините до разширението на Изток бяха успели да постигнат един вдъхновяващ от гледна точка на източните страни стандарт на живот и баланс между различните интереси, в продължение на по-малко от две десетилетия ЕС се превърна в съюз от 28 държави, половината от които 45 години бяха част от бившата съветска система, чието икономическо наследство, манталитет, навици и склонност към посткомунистическа носталгия бяха силно подценени както от нас, източноевропейците, така и от европейските лидери. Бяха подценени трудностите, съпътстващи изграждането и функционирането на такъв съюз. Нека да кажа в самото начало: като политическа идея, замисъл и конструкция Европейският съюз няма равен на себе си в световната история. И ние, българите, трябва да бъдем горди, че сме част от този проект. Но колкото по-грандиозен е един проект, толкова повече усилия и труд трябва да бъдат вложени за неговото изграждане и поддържане. Освен вярата в крайния му успех са необходими търпение и ежедневен труд за преодоляване на пречките по пътя му.
Казах още в началото на президентския си мандат, че цифрите, сравненията и процентите не винаги могат да обяснят успеха или неуспеха на една нация. Защото зад тях почти винаги се крие нещо много по-важно – наличието или липсата на психологическа нагласа у тази нация да се пребори за своя успех. Още повече стоя зад тези думи сега, когато сред коментарите, последвали Брекзит, наред с умните, задълбочените, загрижените, все по-често срещам и такива, в които злорадството е неприкрито. Може би защото ЕС в известен смисъл е олицетворение на капиталистическия Запад – същият Запад, срещу който 45 години се „борихме” безуспешно и членството ни в Европейския съюз за някои изглежда като спомен за загубена битка.
За други отключи отколешния ни комплекс за малоценност. Измислихме си даже и шега – нито една империя с наше участие не е прокопсала. За справка виж Османската и Съветската, такава ще бъде съдбата и на Европейския съюз. Плоска шега, но от нея ти става тъжно, защото ни се внушава, че изборът, който направихме, отново е грешен (след като в последните две световни войни бяхме пак на грешната страна).
Срам ме е да чета и слушам подобни коментари.
Изборът ни за членство в Европейския съюз е наш, български избор. И аз се чувствах горд президент на една пробуждаща се нация, когато нарекох този избор пред нашите сънародници и партньори „цивилизационен” – защото вярвах и тогава, и сега, че този избор е продължение на идеалите на нашите възрожденци и строителите на нова България.
Трябва ли да припомня, че за разлика от Османската империя, част от която станахме благодарение на ятаганите на Баязид I, и на Съветската империя, в която ни вкараха танковете на Трети украински фронт, в Европейския съюз влязохме заради волята на огромната част от българския народ. Повтарям – огромната, и това може да се види от всички анкети и социологически проучвания, правени тогава. Нещо повече, ако от Брюксел дойдеше знак, че съседна Румъния ни изпреварва по пътя към ЕС, ние вдигахме вой до бога – така ревностно се отнасяхме към своето желание за членство в Съюза.
А кой е казвал, че влезем ли веднъж в Евросъюза, животът ни ще стане по-добър, без да продължим да полагаме усилия? Точно обратното – на всички въпроси, които ми задаваха тогава нашите граждани (кога ще свърши най-сетне тази реформа), отговарях съвсем честно: никога. Член или нечлен на Европейския съюз, България се намира в съвършено нова и непозната досега конкурентна среда. За да живееш по-добре, да произвеждаш по-качествено, за да изнасяш продукцията си навън, за да се справяш с нарастващата конкуренция, трябва непрекъснато да увеличаваш усилията си, тоест да си в непрестанна „реформа”, да свиваш излишните разходи и раздутата администрация, да си иновативен и гъвкав, да се противопоставиш на корупцията – все азбучни истини, само че се иска воля и търпение, за да бъдат приведени в действие. Воля, характер и търпение не само от институциите, но и от всеки гражданин. И ако не успяваме да ги демонстрираме в достатъчно висока степен, Европейският съюз ли ни е виновен за това?
Твърдя и ще отстоявам винаги това – членството на България в Европейския съюз е един от най-големите ни исторически успехи.Трябва да призная нещо: това членство ни „отне” най-важното историческо оправдание – че вечно сме жертва на Великите сили.
Да, следосвобожденската ни история не бе благосклонна към нас. Санстефанска България бе разкъсана от Берлинския конгрес, загубихме почти всичко спечелено след Междусъюзническата война, останалото ни отнеха след Първата и Втората световна. Европа бе разделена и ние бяхме все на губещата страна. Но днес победителите и победените от последните войни са заедно в Европейския съюз – и България няма нужда да избира към кой лагер да се присъедини – между другото мъчителен избор, независимо от оценките, които сега даваме с лесна ръка. Днес, слава Богу, не сме изправени пред такъв избор, но и няма с кого да се оправдаваме.
Разбира се, днешната структура и дейност на ЕС задължително трябва да бъдат подложени на сериозен анализ и критика и нашата страна задължително трябва да е част от този дебат, но с ясното разбиране, че България има нужда от ЕС повече, отколкото ЕС има нужда от България.
Затова е смущаваща нездравата радост на някои, че Великобритания ще напусне и че други страни-членки готвят подобни референдуми. И извън ЕС Обединеното Кралство (или Австрия, или Холандия) със сигурност ще продължат да бъдат привлекателни държави с висок жизнен стандарт и организация на своите общества, с развити демократични институции, ефективно правосъдие и ниски нива на корупция. Извън ЕС България би загубила не само всичко постигнато дотук, но би се превърнала в лесна плячка на престъпни олигархични групи и нездрави чужди интереси.
Да, днес много хора у нас живеят изключително тежко, но е крайно време да разберем, че не ЕС е виновен за това.
Дори да си представим абсурдната мисъл, че всички държави-членки на ЕС в пристъп на колективно безумие вземат решение да обявят края на съюза, този край по нищо няма да прилича нито на края на Османската империя, нито на края на Съветската империя. И на края на съседната ни Югославия. Защото общият цивилизационен модел за управление и самоуправление на западните общества е отдавна приет от огромното мнозинство техни граждани. Макар и извън институционалната рамка на ЕС, всяка една от тези държави би продължила да съществува, спазвайки демократичните принципи на управление и самоуправление, защита на човешките права и свободи, принципите на свободната пазарна икономика и висока конкурентоспособност (което означава уреден живот и високи пенсии) – това, за което огромната част от българския народ мечтае.
Всъщност българските граждани подкрепиха така категорично членството ни в ЕС не само и не дори заради институционалното присъединяване към Съюза, а заради цялостната представа за достоен и подреден живот, която западните държави-членки на ЕС излъчват. Дума да няма, тези държави дължат в голяма степен това си развитие на преживения от тях Ренесанс, Просвещение, Индустриална революция – нещо, от което Историята ни лиши. Но тъкмо Европейският съюз ни предостави невероятната възможност да наваксаме пропуснатото. Да, животът на много българи никак не е лек, бедността, престъпността и корупцията продължават да стискат за гушата българските граждани, но представяме ли си какво щеше да бъде, ако не беше Европейския съюз с изискванията му за спазване на правилата, дори с поомръзналите ни вече мониторингови доклади.
Впрочем тези, които изкусително нашепват колко добре би било Европейският съюз да се разпадне, отдавна живеят в Лондон, Париж или Виена, там са банковите им сметки, къщите, семействата им, те гледат на България като на колония, в която могат да се печелят лесни пари.
Но интересите на огромната част от българските граждани са съвсем различни и те трябва да се борят за тях докрай.