Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 365-366

[…] На 2 октомври, премиерът предложил на депутатите от НДСВ да подкрепят Петър Стоянов, но избухва скандал – голяма част от тях били против. Симеон ІІ обаче отива на „Дондуков“ 2 и казва, че подкрепя Петър Стоянов, който на свой ред отвръща:

„Не дължа подкрепата на нито една партия на основата на уговорки или пазарлъци.“

Но това изявление разколебава симпатизантите на НДСВ, а Петър Стоянов го прави, защото групата на СДС около Костов го обвинява в колаборация с царистите. Така нашенският егоизъм изважда от релсите Петър Стоянов, който започва да се държи сякаш неадекватно – и това се отрази на изборния резултат.

Разбира се, президентът е много наясно за противоречивата подкрепа на партиите и техните лидери. Ето спомените на Христо Марков, народен представител от СДС във Великото и 36-то ОНС, който по онова време бе заместник-председател на предизборния щаб на Петър Стоянов в Пловдив

„И тогава, и сега твърдя, че в кампанията националните ръководства и на СДС, и на НДСВ, и на останалите партии (ВМРО, Гергьовден, Народен съюз, Новото време) не искаха Петър Стоянов да спечели втори мандат. Задействаха се силите от сумрака, по някакви тайнствени канали вървеше, ако не съпротива, то поне сериозно деангажиране, дори игнориране на синята кандидатура. Пак още в началото се появиха две изявления (на Иван Костов и Катя Михайлова), според които: „Формално СДС няма кандидатура за президент, но подкрепя независима такава.“ Който познава потайните канали, по които тече вторичната информация в партийните членове знае какво означаваха те. Най-общо: „Абе наш е, ама не съвсем, защото ще се изплъзне от контрол, ако го изберат…“

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 373-383

[…]Така ще продължи до края на първия тур – Бонев ще напада президента с нелепи твърдения. Такава му е отредената роля, Стоянов да бъде принуден да отговаря притиснат в ъгъла, незащитен от своите, докато не издържи и не избухне. И това се случи по време на прословутия дебат с Бонев, когато цитира доклада на Националната разузнавателна служба, от който се вижда, че всъщност „крадецът вика дръжте крадеца“. В този доклад се казва съвсем ясно, че Богомил Бонев е в съмнителни връзки с представители на организираната престъпност и с нашите подземни босове. Още докато беше министър, медиите писаха, че е бил на яхтата на Чорни, а сега обвинява Стоянов за това. Очевиден е почеркът на комунистическите секретни служби – обвинявай врага в това, което ти правиш!

На 5 ноември БиТиВи предава директно предизборния дебат между Петър Стоянов и Богомил Бонев, а Първанов в последния момент не се появява. Ясна, предварително обмислена тактика – бившият „син“ министър да напада настоящия „син“ президент, а „червеният“ кандидат да ги остави да се избият помежду си.

Тогава Стоянов цитира секретния доклад, разкриващ нерегламентираните отношения на Бонев с медиите, интересите му в хазарта, за политическия му чадър над контрабандата на цигари, кафе и алкохол. Диспутът се води от Иво Инджев и Светла Петрова в зала 6 на НДК в присъствието на 150 души, поканени от претендентите, а също пред журналисти от 19 медии.

Веднага след този дебат агенция „Алфа рисърч“ осъществява социологически сондаж сред зрителите и обявява следните резултати:

„Петър Стоянов води с 36 % пред Богомил Бонев, който е с 24 %. Георги Първанов, който не присъства на дебата, според мен е съгласуван ход между щабовете на Първанов и Бонев – остава в сянка, а Бонев играе ролята на острие.“

Две думи за този секретен доклад. Той е поръчан от ген. Атанас Атанасов и след изготвянето му в МВР настъпва смут, защото става ясно, че министър Бонев яде и пие с посочените в доклада криминални лица. Това става ясно след като в предаването „Гласове“ на Явор Дачков ген. Атанасов прочита откъси от него. По неведоми пътища докладът стига до редакцията на в-к „Дума“ и най-важното е публикувано там (бр. 291–295, декември 2000 г.), с което докладът престава да бъде секретен.

И досега се внушава, че заради този доклад Стоянов е загубил изборите. Появиха се и подозрения, че хора, внедрени в неговия щаб от БСП, са го посъветвали така да постъпи. Оказа се, че чак такава интрига няма. Лично президентът сподели пред мен, че е взел сам решението за огласяване на доклада един час преди пресконференцията и не го е съгласувал с никого. Между последвалите коментари ще посоча думите на проф. Георги Фотев:

„Стоянов бе принуден да свали маската на своя опонент.“

Тук се изкушавам да цитирам и журналиста Георги Даскалов, работил по това време в „Демокрация“ и в „Дневник“. Публикацията му е от 29 септември 2011 г. и е озаглавена: „Президентските избори. Поуки отпреди 10 години.“ Взех я от сайта „Екип-нюз“ http://www.ekipnews.com/news/mnenia/komen-tari_na_georgi_daskalov/prezidentskite_izbori_pouki_otpredi_10_godini_/117214/ и я цитирам дословно, макар че така изпреварвам хронологията в книгата:

„Загубата на Петър Стоянов обикновено се обяснява с христоматийното вече четене по телевизията на онзи доклад на разузнаването, в който тогавашният кандидат за президент Богомил Бонев беше уличаван в задкулисни връзки със съмнителни играчи. Между другото, докладът си беше съвсем истински, ама това в случая няма голямо значение.
По-важното е, че 10 години след събитието са се изтрили повечето от причините за онази сензационна загуба и сякаш е останала само една, докладът на службите. Това е опростенческо и невярно.

Стоянов не загуби, защото прочете един съвсем редовен доклад, а понеже повечето от тогавашните значими политически играчи имаха интерес лично той да загуби. Ако беше спечелил втори мандат през 2001 г., месеци след разгромната загуба на СДС на парламентарните избори, Петър Стоянов щеше да се превърне в естествен лидер на синьото, което в онези години все още си беше сериозна политическа сила. И кой знае, при такова развитие на събитията можеше и да остане такова.

Поради тази причина Костов, който тогава въпреки загубата реално държеше властта в СДС, направи каквото можа, за да разколебае седесарите в подкрепата им за Стоянов. Както се видя и по-нататък, в плановете на Костов никога не е влизало да дели властта с когото и да било, затова и напусна СДС и си направи собствена партия.

Костов постъпи по същия начин и когато трябваше да подкрепи Надежда Михайлова като кандидат за кмет на София през 2003 г. На въпроса „а вие подкрепяте ли госпожа Михайлова“, Костов отговори не с абсолютно задължителното „да, безусловно“, а с „ако много го иска, тя ще спечели“.

Такава беше и „подкрепата“ му за Петър Стоянов през 2001 г.

Към този интерес на Костов се прибави и интересът на тъкмо станалия министър-председател Симеон Сакскобургготски. Той не се нуждаеше от президент, който има международен авторитет и който кара втори и последен мандат – и следователно нямаше да се нуждае от преизбиране. А политик, който не се бори за преизбиране, може да бъде много опасен противник.

Затова и Симеон разигра прочутия цирк, при който мотивира отказа си да гласува на президентските избори с необходимостта да се пести бензин – понеже трябваше да пътува до с. Баня, където беше адресно регистриран…Така нещата се преобърнаха и историята тръгна в друга посока.“

Ето и още една част от спомените на Христо Марков за това време:

„На 5 ноември се проведе този прословут дебат по БТВ, за който мнозина считат, че изигра основна роля за загубата. Аз и тогава, и сега съм убеден, че въобще, ама въобще не е така. Ще се наложи да разкажа по-подробно за него, поне от гледната точка на провинциалния активист. По това време кампанията на Богомил Бонев се екстремира изцяло против Петър Стоянов като основните упреци, които взе да отправя бившият син министър бяха, че видите ли Стоянов бил корумпиран. Не се сочеха никакви доказателства, но от устата на бивш вътрешен министър сякаш звучаха автентично, нищо, че както се изразяваше бай Иван Татарчев, „на най-младия комунист никога вяра да нямаш“. В края на октомври 2001 г. кампанията се превръщаше все повече в словесна война с един участник. Това бе Богомил Бонев, масирано помпан от социолозите и доста печатни медии. Третият основен участник, безличният социалист Георги Първанов, никакъв го нямаше, а и проучванията (поне официалните) стабилно му отреждаха трето място или снизходително второ, но без шанс да стигне до победа. Правеше си предизборните срещи със социалистическия актив, не излъчи никакви запомнящи се послания, клиповете му бяха в стилистиката на късния соцреализъм, неумело се опитваше да търси ниша на умерен, примирен и спокоен политик. На ринга бяха Петър Стоянов и Богомил Бонев, като на последния активно пригласяха и другите участници: Жорж Ганчев, Петър Берон, донякъде и Ренета Инджова…

И на този мизансцен всеки ден валяха призиви от медиите към действащия президент да отговори на нападките на Бонев, въпреки липсата на каквито и да е факти от негова страна. На това внушение се хванаха и немалка част от нашите симпатизанти, а десните партии и НДСВ наблюдаваха мълчаливо разпрата с техния президент, дори сякаш тайничко злорадстваха…“

[…] Дебатът се гледа от над 2 милиона зрители и резонансът на другия ден съвсем не бе в негативна за Стоянов посока, даже напротив, поне нашите хора оценяваха жеста с доклада на НСС като справедлив отговор на нападките на Бонев. Пък и никой никога не отрече фактите от него – в никакъв случай това не определи резултатите. Самият дебат, ако си спомняте развитието му, приличаше на грижливо подготвен сценарий. Острите нападки започна одиозната фигура на Жорж Ганчев (между другото никой и досега не го е питал дали му е била отредена предварително тази роля), а Бонев подхвана мантрите си от кампанията и ако Петьо си бе замълчал при този кръстоносен огън, щеше да изглежда доста нелепо. Оставаха до изборите по малко от седем дни, но нито една агенция не посочи тогава драстичен спад в подкрепата за Стоянов след дебата. Така че негативна реакция в такива гигантски мащаби от дебата просто нямаше. В социалното пространство обаче вървяха две тенденции, които промениха драстично настроенията: на първо място това бе реваншисткото настроение в десните лидери и то насочено към нашия президент, просто повторното му избиране го изстрелваше като единствения автентично десен представител във властта, а при разломните процеси, които течаха предимно в СДС, го правеха силния човек вдясно и на родна почва и на второ място това бе по същество процес пак реваншистки, но от страна на НДСВ, където считаха (и накрая гласно се подхвърляше), че „техният лидер“ не станал президент заради Петър Стоянов. Вероятно има още десет причини за нашата загуба тогава, но те са повече в сферата на тайното сговаряне, на междупартийното режисиране за моментни интереси, вероятно са играли роля и хората от сумрака (за мен и досега не е съвсем ясно знаело ли се е наличието на досието Гоце и ако е било в касата на Димо Гяуров, защо не се намери един самоубиец да го разгласи или поне Методи Андреев да жертва две-три заплати и с цената на оставка да разкаже за подвизите на героя от Сирищник…). Години по-късно анализирах кампанията и се удивих колко очевадно „двата алаброса“ Гоце и Бонев са успоредявали действията си и никой не е провидял какво се готви, не се опитал нито един десен лидер да изрече спасителната фраза, че изборът е между два пътя – левия и десния, европейския.

[…] Няма да забравя и още една симптоматична случка. В ефира на пловдивската обществена телевизия на Евгени Тодоров съм с шефа на СДС-Пловдив д-р Васил Паница и червения депутат Огнян Сапарев. Васко е спокоен, без емоции, аз се опитвам да се държа агресивно, прекъсвам, вадя аргументи в полза на Петър, оплювам безличния Първанов. След края на предаването слизаме по стълбите и Сапарев ме застига с думите: „Не се пали толкова, нещата са решени – Петър ще загуби тези избори, колкото и да не ви се иска, но и вашите началници не го искат за втори мандат.“ Дали Огнян имаше повечко информация за потайните сили, които работеха, дали просто си беше полит-закачка, дали изпусната реплика нямам отговор и досега, но бе факт пророчествотото.“

На Христо Марков може да се вярва – въпреки влошените си преди това отношения с Петър Стоянов (Христо Марков бе сред близките съратници на Стефан Савов, а Петър Стоянов бе сред приятелите на Филип Димитров и на тази основа в миналото между тях прескачаха искри), той прекрасно разбира, че със загубата на Стоянов си отива и автентичното проевропейско дясно. И това личи навсякъде в неговия текст, който пресъздава по един изключително автентичен начин предизборната атмосфера в родния град на президента, където независимо от всичко Петър Стоянов печели убедително. А представяте ли си какво е било на другите места!

За въпросния „компромат“, показан от Стоянов в дебата против Богомил Бонев, и досега се твърди, че е основната причина за загубата. Едни го твърдят умишлено, други го повтарят машинално, но целта е една и съща – да се скрие истинската причина за загубата на Стоянов. А тя е, както казва Христо Марков – никой по онова време не е искал втори мандат за действащия президент, както никой и днес не иска да признае очевидното – че докладът не е компромат. През август 2009 г. Цветелин Йовчев бе назначен за шеф на ДАНС. Почти всички вестници по това време посочват като доказателство за неговата честност факта, че той е основният автор на същия този доклад. Негов колега от това време казва:

„Въпреки че някои неща не могат да се докажат, всичко в доклада беше вярно.“

Бившият секретар на президента Иван Ибришимов, в статия във в-к „24 часа“ от 9 август 2009 г. пише:

„Сега излиза, че въпросният документ не е бил „компромат“, а информацията в него е била автентична и обективна… Петър Стоянов загуби не защото е извадил „компромат“ – у нас дори истинските компромати не предизвикват подобни мащабни публични реакции, а и познавайки характера на бившия президент съм убеден, че той никога не би си послужил с такъв тип мръсни похвати. (Впрочем отказът му да ползва подобни похвати със сигурност е една от причините да загуби и тези, а и следващите избори).“

[…] Помолих популярния български журналист Тодор Токин, тогава завеждащ отдел Вътрешна информация във в-к „Труд“, да коментира какво се случи. И ето какво сподели той специално за книгата:

„Всеки за себе си, всички срещу Стоянов – това определено бе паролата на заговора срещу втория мандат на президента. Бяха издигнати кандидати с нулеви шансове за краен успех, но с единствената цел да отнемат гласове от Стоянов на първия тур, за да не спечели той още тогава, каквито прогнози имаше. Пък на втория – „Вторанов ще стане Първанов“, както писа един от големите вестници тогава.“

Отвратително бе отношението на политическата сила, която бе издигнала Петър Стоянов при победоносните избори през 1996 г. – СДС. Загубил парламентарните избори през юни, Иван Костов не можеше да допусне срама Стоянов да спечели президентските. И Костов, и новата синя лидерка Екатерина Михайлова даваха знаци из страната, че Стоянов не е кандидатът на СДС, а когато след първия тур все пак призоваха да се гласува за него, вече беше доста късно, а и синият електорат бе разединен и разколебан. Пагубно се отрази на изборните резултати и напускането на Стефан Софиянски на СДС и основаването на новата му дясна партия по средата между двата тура на президентските избори…

Против Стоянов бе и НДСВ, макар че формално го подкрепи. Но с цялото си поведение в изборния ден Симеон Сакскобургготски показа, че Стоянов не е неговият кандидат. Царят не искаше да ходи да гласува в с. Баня, където се водеше адресно регистриран, за да не „троши народна пара за бензин“! Трогателна загриженост, която бе ясен знак какво да правят на изборите за пръкналите се тогава стотици хиляди „царисти“.

Против Стоянов бе и ДПС. Доган отрано обяви, че на страната ще е нужен друг президент и че той ще бъде избран с гласовете на ДПС, както ставало винаги дотогава. Движението издигна свой кандидат – Ренета Инджова, която за целта бе докарана чак от САЩ.

Против Стоянов бе и пръкналата се от нищото и само заради изборите т.нар. Гражданска партия за България, която издигна своя председател Богомил Бонев с подгласник земеделеца на Яне Янев Атанас Железчев. За този кандидат откровено работеше най-големият тогава вестник. Вечерта след втория тур Бонев се разхождаше сияещ из НДК и разправяше, че той е причината Стоянов да не стане президент. Така си и беше.

Против Стоянов бе и вечният Жорж Ганчев, макар и не с онзи електорат отпреди години, когато печелеше по 15–19 процента. Като прибавим и някогашния лидер на СДС Петър Берон се вижда, че в левия спектър бе само Първанов, докато в т.нар. център-дясно срещу Петър Стоянов бяха четирима кандидати – Берон, Жорж, Бонев и Инджова. Всички те събраха 28,66 % от гласовете на първия тур! Стоянов имаше 34,95, а Първанов без конкуренция вляво – 36,39 на сто. Най-много проценти от президента отне Богомил Бонев – 19,27 %, т.е. 546 801 гласа!

Кой за какво се е борил се видя на втория тур. Гласовете за Първанов бяха странен, но очакван сбор от получените на първия тур бюлетини за Бонев, Инджова и Жорж Ганчев, който и до днес се хвали, че е дал 100 000 гласа на Първанов през 2001 г.

Пълното или частично неведение в определена част от гласоподавателите бе умело използвано от задкулисните сценаристи с издигането на Бонев. Син министър, кой разбрал, кой не разбрал неговата роля в правителството на Костов и по-важното – след като бе отстранен от кабинета – и над половин милион гласа. Инджова също, наш човек, нали Желю я направи премиер – хайде и за нея 140 хиляди гласа. Берон ли? Ама и той нали бе от седесето – 40 хиляди гласа. Например без участието само на Бонев Стоянов би спечелил още на първия тур.

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2 стр. 392-393

[…] Идва и денят на предаването на президентския пост – 22 януари. Това става при Паметника на Незнайния воин в 11,08 часа.

Край шадравана пред президентството са Васил Найденов, Богдана Карадочева, Ваня Костова, Крикор Азарян, Камен Донев, Милица от „Тоника“, Маргарита Хранова, Росица Кирилова, Вили Кавалджиев и много други. Из вестниците се появяват негови снимки с Васко Кръпката и Ваня Костова пред „Дондуков“ 2 и заглавие „Изпратиха с песни Петър Стоянов“. Беше не само затрогващо, беше и нещо съвършено непознато в нашата политическа история – у нас с песни посрещат само победителите, победените ги освиркват и унижават. На 22 януари 2002 г. се случи нещо нечувано – около 30–40 души посрещнаха новия президент, а почти хиляда изпратиха стария. Повечето плачеха, прегръщаха го и му поднасяха цветя. Бяха дошли и много пловдивчани. Чужденци спираха и се дивяха какво е това чудо – като го обичате толкова, защо не си го преизбрахте.

Предговор на Румен Леонидов към „Президентът
Петър Стоянов. Преговор на историята“,
Издателска къща „Хермес“, 2016

Петър Стоянов и до днес продължава да бъде президентът на всички честни българи и достоен представител на нацията ни в множество световни срещи и регионални конференции.

Бившият ни държавен глава стана част от днешния планетарен елит и по този начин продължава да работи за България, за нейните граждани, защото доверието в неговата личност е и проява на доверие към родината му, която успешно представлява. Благодарение на неуморимите му и последователни усилия, както става ясно и от тази книга, той успя да извади страната ни от половинвековна изолация и да я върне в редиците на страните със стари демокрации. И от сателит на СССР да направи труден, много остър, исторически завой. И да накара НАТО и Европейския съюз да я приемат за равноправен съюзник и партньор.

Ако днес Петър Стоянов е непрекъснато канен по всички географски точки, за да присъства в авторитетни междуконтинентални форуми, то е защото е най-успешния български президент и никога не замеси името си в корупционни схеми и дори съмнения за лично облагодетелстване. Макар да беше само един мандат начело на държавата Петър Стоянов постигна двете си основни цели, които декларира още от първия си ден на президент. Във вътрешен план той започна стабилизирането на финансовия сектор чрез въвеждането на Валутния борд, който работи и до сега, а във външен – и това бе мечтата му – завъртя на 180 градуса политическото кормило на България, за да може тя да поеме отново курс на Запад. Разбира се, това не можеше да стане без подкрепата на служебното правителство на Софиянски и правителството на Иван Костов, но именно категоричността и възрожденската отдаденост на Петър Стоянов направиха българите съпричастни към голямата национална кауза.

Веднага ще ме попитате: „Защо тогава Петър Стоянов, при толкова високия си рейтинг, най-неочаквано загуби от Георги Първанов, когото никой не слагаше в предварителните сметки?“

Ако прочетете внимателно неговите изявления и интервюта, няма как да не забележите, че през целия си мандат Бат Петьо, както с обич го наричаха сините седесари, бе преизпълнен с тревога от начина, по който се прави приватизацията у нас („така както би я направил Луканов“). Ще видите как съвсем младият и неопитен пловдивски юрист много бързо се превръща в първия български политик от национално ниво, който рано-рано провидя режисурата на българския преход: „Единственото, което интересуваше бившите комунисти, беше приватизацията и свързаната с нея икономическа власт – вече бяха разбрали, че могат да я трансформират в политическа и медийна, много лесно“.

Точно това не му простиха. И се съюзиха срещу него – и от БСП, и от ДПС, и от НДСВ, та и от СДС („обидил“ ги, защото ги нарекъл „разбити авари“!).

Истината е, че никой от тях не искаше втори мандат за Стоянов, защото с придобития си вече опит, с международния си авторитет и чувството за отговорност към българските национални интереси щеше да им обърка сметките.

Затова каузата на Стоянов, каузата на милионите му последователи, остана недовършена. Недовършен остана и българският преход – той и до днес е по-скоро нещо като политически хермафродит: членуваме в ЕС и в НАТО, а цялата ни вътрешноикономическа и политическа власт е свързана и подчинена на лица от бившата ДС, или от бившата БКП.

Така че краят на този труден и неблагодарен като краен резултат мандат бе и краят на започналата от СДС, но спряна декомунизация на България. Това бе и краят на проевропейската икономическа реформа, проведена в полза на бившия червен елит. В резултат на неизпълнената клетва на Иван Костов: „Ние никога няма да ви предадем!“ първо най-младите предадени българи побързаха да поемат на Запад, а у нас останаха да живеят предимно онези поколения, които в по-голямата си час не оценяват гражданските свободи, защото никога не са ги имали.

Какво значение има, че интелектуално Стоянов е на европейско равнище, че има политическа интуиция и политическо далекогледство, насочени към стратегическото развитие на изостаналата ни страна (което всъщност е и основната причина за изгубените избори).

Какво значение има, че въпреки диалогичния му характер, в най-драматичните моменти през мандата му проявява неподозирана неотстъпчивост – спомнете си появата му пред разярените хора, атакуващи парламента, или ходенето му по ръба на закона, при отказа да приеме второто правителство на БСП. Или, пак по това време, категоричният му отказ да се вслуша в западните посланиците, които го канят на среща в холандското посолство, за да го кандърдисват да даде на комунистите да съставят втори кабинет. За да не се стигне до гражданска война. Той тогава рискува, но умната му и умела президентска намеса предотврати надвисвалата опасност от кръвопролития.

Или да вземем бързата му и недвусмислена реакция в подкрепа на НАТО, когато почват бомбардировките над Белград, което в най-голяма степен осигури по-сетнешното ни членство в Алианса.

Какво значение има, че Стоянов рискува авторитета си и „любимия си“ рейтинг, с непрекъснатото си тръбене – да влезем час по-скоро в НАТО. Тогава малцина оцениха личния му риск, политическото му говорене започна да се възприема като папагалщина и натегачество, а той, оказва се, е бил на крачка пред общественото ни съзнание, защото е знаел, бил е наясно, че никой няма да ни пусне на софрата на ЕС, ако преди това не си събуем окончателно съветските солдатски ботуши и не престанем да си играем на швейцарски неутралитети и на необвързани държави.

И тогава, и досега никой не иска да оцени обективно небезпроблемното му и небезгрешното му президентство. За мандата на Стоянов и тогава, и сега е по-удобно да се мълчи, защото е извън сценария – еднакво недолюбван и от чужди, и от „свои“.